Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Искаш ли да знаеш какво казаха, след като си тръгна? — попита Джослин, когато Изабел престана да трепери.

— Сигурна съм, че е било нещо от рода на това как съм позор за всички ловци на сенки по целия свят и така нататък.

— Всъщност Клеопа заяви, че от теб би станала чудесна Желязна сестра и ако проявяваш интерес, да се свържеш с тях. — Джослин я милваше леко по косата.

Въпреки всичко Изабел с мъка успя да потисне смеха си. После вдигна поглед.

— Е, кажи ми.

Ръката на Джослин застина.

— Какво да ти кажа?

— Коя е била. Жената, с която баща ми е имал връзка. Не разбираш— всеки път, когато видя жена на годините на майка ми, се чудя дали не е била тя. Сестрата на Люк. Консулът. Ти…

Джослин въздъхна.

— Беше Анамари Хайсмит. Загина при нападението на Валънтайн над Аликанте. Съмнявам се, че си я срещала.

Изабел отвори уста, после отново я затвори.

— Никога не съм чувала това име.

— Хубаво. — Джослин прибра един кичур от косата на Изабел зад ухото й. — Е, чувстваш ли се по-добре сега, когато знаеш?

— Да — излъга Изабел, без да вдига очи от земята. — Чувствам се много по-добре.

Когато се наобядва, Клеъри се върна в спалнята на долния етаж с извинението, че е изтощена. След като затвори вратата зад гърба си, отново опита да се свърже със Саймън, макар да си даваше сметка, че при часовата разлика между Италия и Ню Йорк, той най-вероятно щеше да е заспал. Или поне се молеше да е заспал. Тази надежда бе многократно за предпочитане пред възможността пръстените да не действат.

Беше стояла в стаята не повече от половин час, когато на вратата се почука.

— Влез — извика и се облегна на ръцете си, свивайки пръсти, сякаш можеше да скрие пръстена.

Вратата бавно се отвори и Джейс я погледна от прага. Клеъри си спомни една друга вечер, лятна жега, почукване на вратата й. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха започнали да избледняват от лилаво към светлосинъо. Беше скрил ръце зад гърба.

— Здрасти — поздрави той. Този път не криеше ръцете си и бе облечен в мек пуловер с бронзов цвят, който подчертаваше златото на очите му. По лицето му нямаше синини, а сенките, които Клеъри почти бе привикнала да вижда под очите му, си бяха отишли.

„Дали е щастлив така? Наистина щастлив? И ако е, от какво точно си тръгнала да го спасяваш?”

Клеъри пропъди тънкото гласче от главата си и се насили да се усмихне.

— Какво става?

Джейс се ухили — опасна усмивка, която накара кръвта на Клеъри да потече малко по-бързо във вените й.

— Искаш ли да излезеш на среща?

— К— какво? — заекна тя, хваната напълно неподготвена.

— Среща — повтори Джейс. — Може да означава „колективна игра със спортен характер”, но в този случай е „предложение за вечер, изпълнена със спираща дъха романтика в компанията на моя милост”.

— Нима? — Клеъри не бе сигурна как да разбира всичко това. — Спираща дъха?

— Е, все пак става дума за мен — заяви Джейс. — За повечето жени дори това да ме гледат как играя на скрабъл е достатъчно, за да им омекнат коленете. Само си представи какъв е ефектът, когато реша да положа някакво усилие.

Клеъри седна в леглото и се погледна. Дънки, зелена копринена блузка. Спомни си козметичните продукти в онази странна, подобна на светилище спалня. То бе по-силно от нея — наистина й се искаше да си сложи малко гланц за устни.

Джейс протегна ръка.

— Изглеждаш невероятно. Да вървим.

Клеъри пое ръката му и му позволи да я изправи на крака.

— Не съм сигурна…

— Хайде де. — Гласът му прозвуча по онзи самонасмешлив, съблазнителен начин, който Клеъри помнеше от времето, когато все още се опознаваха и той я бе завел в оранжерията, за да й покаже цветето, разтварящо се точно в полунощ. — Намираме се в Италия. Венеция. Един от най-красивите градове на света. Срамота е да не го разгледаме, не мислиш ли?

И Джейс я придърпа напред, така че тя се опря в гърдите му. Усети мекия му пуловер под пръстите си и долови познатото ухание на сапуна и шампоана му. Сърцето й сякаш потъна някъде много дълбоко.

— А може да си останем и вкъщи — предложи Джейс с леко задъхан глас.

— За да ми омекват коленете, докато те гледам как печелиш на скрабъл, като си изсмукваш предпотопни думи от пръстите? — Макар и с усилие, Клеъри се отдръпна от него. — И ми спести шегите свързани със смучене.

— По дяволите, жено, направо ми четеш мислите — каза той. — Има ли изобщо някоя неприлична игра на думи, която да не можеш да предвидиш?