Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Друго последствие е, че ако единият бъде ранен, същото се случва и с другия — обади се Джослин. — Прави ли сме като предполагаме, че това важи и за смъртта?

— Да. Никой от тях не би преживял смъртта на другия. Което също не е част от нашия свързващ ритуал, защото е твърде жестоко.

— Въпросът, който имаме към вас, е следният — каза Джослин. — Съществува ли оръжие, вече изковано или във възможностите ви да създадете, което би могло да нарани само единия, без от това да пострада и другият? Или пък да разкъса връзката между тях?

Сестра Долорес сведе поглед към бележките, а после ги върна на Джослин. Ръцете й, също като тези на Клеопа, бяха дълги, слаби и бели като сняг.

— Никое оръжие, което сме изковали, или пък сме в състояние да изковем, не би могло да стори това.

Ръката на Изабел, отпусната покрай тялото й, се сви в юмрук, толкова здраво, че ноктите се забиха в дланта й.

— С други думи — абсолютно нищо?

— Нищо от този свят — каза сестра Долорес. — Оръжие от Рая или Ада, би могло да се справи. Например мечът на архангел Михаил, с който Исус Навиев се би в Иерихон, защото е напоен с небесен огън. Съществуват и оръжия, изковани в непрогледния мрак на Пъкъла, които са достатъчно могъщи, макар да не знам как бихте могли да се сдобиете с някое от тях.

— А дори да знаехме, Законът не би ни позволил да ви кажем — рязко добави сестра Клеопа. — Давате си сметка, предполагам, че ще трябва да съобщим на Клейва за посещението ви…

— Ами меча на Исус Навиев? — прекъсна я Изабел. — Можете ли да го вземете? Или пък ние?

— Само някой ангел би могъл да ви го даде — обясни Долорес. — А да призовеш ангел, означава да бъдеш поразен с небесен огън.

— Но Разиел… — започна Изабел.

Клеопа сви устни, така че те заприличаха на права линия.

— Разиел ни остави Реликвите на смъртните, за да можем да го повикаме в час на най-страшна нужда. Тази възможност бе пропиляна, когато Валънтайн го призова. Никога вече няма да можем да впрегнем могъществото му за собствените си цели. Да се използват Реликвите по този начин беше престъпление. На Клариса Моргенстърн не бе потърсена отговорност единствено защото не тя, а баща й призова Разиел.

— Съпругът ми призова и друг ангел — тихо се обади Джослин. — Итуриел. Години наред го държа в плен.

Двете сестри се поколебаха, преди Долорес да проговори:

— Да плениш ангел е най-долно престъпление. Клейвът никога няма да го одобри. Дори да можехте да призовете някой ангел, никога няма да успеете да го подчините на волята си. Никоя магия не е в състояние да го направи. Невъзможно е да принудите един ангел да ви даде меча на архангела; може да го отнемете насила, ала няма по-страшно престъпление от това. По-добре е вашият Джонатан да загине, отколкото някой ангел да бъде омърсен.

Тук Изабел, която постепенно се ядосваше все повече и повече, най-сетне избухна.

— Това ви е проблемът — и на вас, и на Мълчаливите братя. Каквото и да правят с вас, за да ви превърнат от ловци на сенки в това, което сте, то унищожава чувствата ви. У нас може и да има ангелска кръв, но освен това сме и хора. Вие не разбирате какво е любов, нито на какво са готови хората в нейно име…

В оранжевите очи на Долорес лумнаха пламъци.

— Някога имах семейство — каза тя. — Съпруг и деца, до един убити от демони. Не ми остана нищо. Открай време ме биваше да създавам неща с ръцете си, затова станах Желязна сестра. Душевният мир, който това ми донесе, не бих могла да открия никъде другаде. Именно по тази причина избрах да се нарека Долорес, „скръб”. Така че не дръзвай да ни казваш какво знаем или не знаем за болката или за това какво означава да бъдеш човек.

— Нищо не знаете — рязко отвърна Изабел. — Корави сте като демонски камък. Нищо чудно, че сте се заобиколили с него.

— Огънят калява златото, Изабел Лайтууд — заяви Клеопа.

— О, я стига. Страшна помощ ни оказахте, няма що!

И като се завъртя на пети, тя пое по моста, като почти не забелязваше къде ножовете го превръщаха в смъртоносен капан, оставяйки обученото си тяло да я води. Достигна другата страна, мина през портата и когато се озова навън, най-сетне рухна. Свлече се на колене между вулканичните камъни и мъха под сивото небе и се остави на безмълвните спазми, които разтърсваха тялото й; сълзи обаче така и не потекоха.

Струваше й се, че са минали векове, когато чу меки стъпки зад себе си; Джослин коленичи до нея и я прегърна през раменете. Колкото и да бе странно, Изабел установи, че няма нищо против. Въпреки че никога не бе харесвала Джослин особено, в докосването й имаше нещо толкова изначално майчинско, че тя се отпусна в прегръдката й, почти против волята си.