Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изабел присви очи, чудейки се дали има магически прах, през който погледът трябваше да проникне. Ако имаше, значи бе доста силен, защото колкото и да се мъчеше, виждаше единствено разнебитената сграда пред себе си.

— Няма магически прах— обади се Джослин, който стоеше до нея. — Виждаш го такова, каквото е.

И Джослин пое натам, мачкайки изсъхналата трева по пътя си. След миг Магнус сви рамене и я последва, Изабел и Алек сториха същото. Нямаше пътека; клоните над главите им се преплитаха, тъмни на фона на ясния въздух, а сухата трева пращеше под краката им. Когато се приближиха до манастира, Изабел забеляза, че на доста места имаше обгорени кръгове, където не растеше нищо и където някой беше нарисувал пентаграми и рунически кръгове.

— Мундани — отбеляза Магнус и отмести един клон от пътя й. — Играят си на магия, без изобщо да я разбират. Често ги рисуват на места като това — средоточия на сила — без сами да знаят защо. Пият, мотаят се и драскат по стените, сякаш е възможно да оставиш човешки знак върху магията. — В този миг се озоваха пред закована врата в тухлената стена. — Пристигнахме.

Изабел се вгледа изпитателно във вратата. И този път не усещаше да има магически прах, макар че като се съсредоточи силно, май зърна едва забележимо проблясване, като слънчеви лъчи, отразяващи се във вода. Джослин и Магнус се спогледаха, а после Джослин се обърна към нея:

— Готова ли си?

Изабел кимна и без да губи нито миг, Джослин пристъпи напред и се изгуби между напречно закованите дъски. Магнус погледна Изабел очаквателно.

Алек се наведе към нея и тя усети ръката му върху рамото си.

— Не се тревожи — каза той. — Всичко ще бъде наред, Из.

Изабел вирна брадичка.

— Знам — заяви тя и последва Джослин през вратата.

Клеъри рязко си пое дъх, но преди да успее да отговори, по стълбите се чу шум от стъпки и в дъното на коридора се появи Джейс. Себастиан начаса я пусна, обърна я към себе си и разроши косата й с вълча усмивка на устните.

— Радвам се да те видя, сестричке.

Клеъри бе останала без думи. Същото обаче не можеше да се каже за Джейс. Босоног и облечен в черно кожено яке, дънки и бяла тениска, той идваше безшумно към тях.

— Ти да не прегръщаше Клеъри? — Погледът му към Себастиан бе пълен с изумление. Себастиан сви рамене.

— Тя ми е сестра. Радвам се да я видя.

— Ти не прегръщаш никого — напомни му Джейс.

— Е, нямах време да сготвя нещо в нейна чест.

— Не беше нищо особено — махна с ръка Клеъри. — Спънах се и той ме улови, за да не падна.

Дори да бе учуден, че тя го защитава, Себастиан изобщо не го показа. Лицето му бе напълно безизразно, когато Клеъри отиде при Джейс, който я целуна по бузата; пръстите му върху кожата й бяха хладни.

— Какво правиш тук горе? — попита той.

— Търсех те — сви рамене тя. — Събудих се и не те открих. Реших, че може би спиш

— Виждам, че си намерила запасите от дрехи — подхвърли Себастиан и посочи блузата й.

— Харесват ли ти?

Джейс му хвърли бърз поглед.

— Бяхме навън за храна — каза той на Клеъри. — Нищо кой знае колко специално. Просто хляб и сирене. Искаш ли да обядваш?

Ето как няколко минути по-късно Клеъри седеше край голямата маса от стъкло и стомана.

От продуктите, подредени пред нея, се досети, че второто й предположение трябва да е вярно. Намираха се във Венеция. На масата имаше хляб, италиански сирена, салам и прошуто, грозде и смокиново сладко, както и бутилки италианско вино. Джейс се бе настанил насреща й, а Себастиан седеше начело. Това я върна към нощта, когато срещна Валънтайн, в „Ренуик” в Ню Йорк — той също бе седнал начело на масата, между нея и Джейс, беше им предложил вино и им бе казал, че са брат и сестра.

Клеъри погледна скришом към истинския си брат и си спомни лицето на майка й, когато го бе видяла. Валънтайн. Само че Себастиан не бе съвършено копие на баща им. Беше виждала снимки на Валънтайн, когато е бил на тяхната възраст. Върху лицето на Себастиан суровите черти на баща й бяха омекотени от красотата на майка й; той бе висок, но не така широкоплещест, по-жилав и котешки гъвкав. Имаше скулите на Джослин и нейните изящни, меки устни, както и тъмните очи на Валънтайн и бялорусата му коса.

В този миг Себастиан вдигна глава, сякаш усетил, че тя го гледа.

— Вино? — Той й предложи бутилката.

Клеъри кимна, макар че никога не бе харесвала особено вкуса на виното, а след онази нощ в „Ренуик” направо не можеше да го понася. Прокашля се, докато Себастиан пълнеше чашата й.