Касандра Клеър - Град на изгубени души

Пасваше й съвършено и подчертаваше дребничката й фигура, като лягаше плътно на кръста й и подсилваше зеления цвят на очите й. Откъсна етикета, без да погледне цената (не искаше да знае колко струва) и побърза да излезе от стаята. По гръбнака й пробяга тръпка.

Следващата стая очевидно бе на Джейс. Разбра го в мига, в който прекрачи прага.

Миришеше на него — на одеколона и сапуна му, и уханието на кожата му. Съвършено оправеното черно легло бе застлано с бели чаршафи и завивки. Мястото бе също толкова спретнато, колкото и стаята му в Института. До леглото имаше купчинки с книги на италиански, френски и латински. Сребърната херондейлска кама с гравираните птици бе забита в стената и, установи Клеъри, когато се приближи, прикрепяше снимка. Снимка на тях двамата с Джейс, направена от Изи в един ясен ден в началото на октомври, който Клеъри прекрасно си спомняше. Джейс седеше на стъпалата пред входа на Института с книга в скута си, а тя самата бе едно стъпало над него и се привеждаше, с ръка на рамото му, за да види какво чете. Джейс бе сложил длан върху нейната, почти разсеяно, и се усмихваше. В онзи ден Клеъри не можеше да види лицето му и не знаеше, че се бе усмихвал така. Научи го едва сега и побърза да излезе със свито гърло, мъчейки се да си поеме дъх.

Не биваше да реагира така, строго си напомни тя. Сякаш всеки път, щом видеше Джейс в сегашното му състояние, някой я удряше в корема. Трябваше да се преструва, че няма значение, че не забелязва никаква разлика. Отиде в следващата стая — спалня, която доста приличаше на предишната, само дето тук цареше пълен безпорядък. Леглото бе същинска бъркотия от черни копринени чаршафи и одеяла; бюрото, изработено от стъкло и стомана, бе отрупано с книги и хартия; навсякъде бяха разпилени момчешки дрехи. Дънки, якета, тениски и бойно облекло. Сребристи отблясъци върху нощното шкафче привлякоха погледа й и тя се приближи, неспособна да повярва на очите си.

Беше малката кутия с инициалите Дж. К. Онази, която майка й изваждаше веднъж в годината, всяка година и над която плачеше беззвучно, а сълзите се стичаха по лицето й и мокреха ръцете й. Клеъри знаеше какво има вътре — кичур коса, мек и бял като пух от глухарче; късчета детска ризка; бебешка обувчица, толкова малка, че се побираше в шепата й. Все спомени от брат й, нещо като колаж на детето, което майка й бе искала да има и за което бе мечтала, преди Валънтайн да направи каквото бе направил и да превърне собствения си син в чудовище.

Дж. К.

Джонатан Кристофър.

Стомахът на Клеъри се сви и тя трескаво отстъпи назад… само за да се блъсне в жива стена. Две ръце се обвиха около нея и я прегърнаха здраво — тънки и мускулести, те бяха покрити със светли меки косъмчета. За миг Клеъри си помисли, че е в обятията на Джейс и започна да се отпуска.

— Какво правиш в стаята ми? — прошепна Себастиан в ухото й.

Изабел бе обучена да се събужда рано, независимо от всичко, и един лек махмурлук не бе достатъчен, за да й попречи да го стори и този път. Тя се надигна бавно и примига срегцу Саймън.

Никога досега не бе прекарвала цялата нощ в едно легло с някой друг, ако не се брояха онези пъти, в които се бе покатервала в леглото на родителите си, когато бе на четири години и се боеше от гръмотевици. Затова сега не можеше да престане да зяпа Саймън, сякаш бе някакво екзотично животно. Той лежеше по гръб, полуотворил устни, а косата падаше върху очите му. Обикновена кестенява коса, обикновени кафяви очи. Тениската му се бе вдигнала лекичко. Не беше мускулест като ловец на сенки. Коремът му бе плосък, но нямаше плочки, а в лицето му все още имаше далечен намек за детска мекота. Какво беше това у него, което я пленяваше така? Сладък бе, вярно, но Изабел бе излизала със страхотни елфически рицари, сексапилни ловци на сенки…

— Изабел — проговори той, без да отваря очи. — Стига си ме зяпала.

Изабел въздъхна подразнено и стана от леглото. Порови в раницата, извади нещата си и тръгна да търси банята.

Тя се оказа малко по-надолу по коридора. Вратата бе открехната и Алек тъкмо излизаше, обвит в облак пара. Имаше хавлия около кръста си и една върху раменете, с която яростно бършеше косата си. Не бе странно, че го вижда — също като нея, и той бе обучен да става рано.

— Миришеш на сандалово дърво — каза вместо поздрав; ненавиждаше мириса на сандалово дърво. Самата тя предпочиташе сладки аромати — ванилия, канела, гардения.

Алек я погледна.

— На нас сандаловото дърво ни харесва.