Касандра Клеър - Град на изгубени души

Топлите пипала на слънцето докоснаха лицето й и тя неохотно отвори очи.

И ето че той бе там — изкачваше стъпалата, котешки тих, както винаги. Носеше тъмносин пуловер, от който косата му приличаше на слънчеви лъчи. Клеъри се изпъна, сърцето й биеше лудешки. Спомни си онази нощ в Идрис, когато фойерверките огряваха небето, а тя си бе помислила за ангели, падащи в пламъци.

Когато стигна до нея, Джейс й протегна ръце; Клеъри ги пое и му позволи да й помогне да стане. Бледозлатистите му очи я гледаха изпитателно.

— Не бях сигурен, че ще си тук.

— Откога се съмняваш в мен?

— По-рано беше страшно сърдита. — Той взе лицето й в шепа. Върху дланта му имаше грапав белег и Клеъри го усети върху кожата си.

— Какво щеше да направиш, ако не бях тук?

Джейс я привлече към себе си. Той също трепереше, а вятърът рошеше светлите му къдрици.

— Как е Люк?

При звука на това име по тялото на Клеъри пробяга нова тръпка. Мислейки, че й е студено, Джейс я притисна още по-плътно до себе си.

— Ще се оправи — предпазливо отвърна тя. “Вината е твоя, твоя, твоя”

— Изобщо не съм искал да пострада. — Ръцете на Джейс я обгръщаха, пръстите му бавно чертаеха линия по гръбнака й, нагоре, надолу. — Вярваш ли ми?

— Джейс… Защо си тук?

— За да те помоля отново. Да дойдеш с мен.

Клеъри затвори очи.

— И няма да ми кажеш къде искаш да отида?

— Вяра — меко каза той. — Трябва да имаш вяра. Но също така трябва да знаещ че дойдеш ли с мен, връщане назад няма да има. Не и за доста време занапред.

Клеъри се замисли за мига, в който бе излязла от „Джава Джоунс” и го бе видяла да я чака отвън. В този миг животът й се бе променил необратимо, веднъж завинаги.

— Никога не е имало връщане назад — каза тя на глас. — Не и с теб. — И като отвори очи, заяви: — Да вървим.

Усмивката на Джейс бе ярка като слънцето, показало се иззад облаците, и Клеъри почувства как тялото му се отпусна.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Той се приведе и я целуна. Докато вдигаше ръце, за да го прегърне, Клеъри усети нещо горчиво върху устните си, а после ги обгърна мрак, като театрална завеса, спуснала се, за да оповести края на действието.

Мая никога преди не бе стъпвала на Лонг Айлънд, но в представите й той доста приличаше на Ню Джърси — предградие, в което живееха хора, работещи в Ню Йорк и Филаделфия.

Беше метнала раницата си в пикапа на Джордан… който се бе оказал изненадващо различен. Докато бяха гаджета, Джордан караше очукана червена тойота, която винаги бе пълна със смачкани картонени чаши и пликове от ресторанти за бързо хранене, а пепелникът преливаше от изпушени до филтъра угарки. Купето на този пикап обаче беше сравнително чисто, единствените отпадъци бяха купчина вестници на мястото до шофьора. Той ги бутна безмълвно настрани, когато Мая се качи.

Бяха прекосили Манхатън и бяха излезли на магистралата към Лонг Айлънд, без никой от тях да проговори, и накрая Мая бе задрямала, долепила буза до хладното стъкло на прозореца. Събуди се едва когато минаха през някаква неравнина на пътя и колата подскочи, запращайки я напред. Тя примига и разтърка очи.

— Съжалявам — извинително каза Джордан. — Мислех да те оставя да поспищ докато стигнем.

Мая се изправи в седалката и се огледа. Движеха се по асфалтов път с две ленти, а небето над тях тъкмо започваше да просветлява. От двете им страни се простираха ниви, от време на време се виждаше по някоя фермерска къща или силоз, или пък дървени вили, обградени с дъсчени огради.

— Красиво е — с изненада установи тя.

— Аха. — Джордан смени скоростите и се прокашля. — След като така и така си будна… Може ли да ти покажа нещо, преди да сме стигнали?

Мая се поколеба само за миг, преди да кимне.

И ето че сега се друсаха по еднопосочен черен път, обграден от дървета. Повечето от тях бяха голи, земята бе разкаляна и Мая свали прозореца, за да помирише въздуха. Дървета, солена вода, бавно гниещи листа и дребни животинки, притичващи през високата трева. Тя отново си пое дъх, в същия миг, в който свърнаха от пътя и спряха върху неголямо място за обръщане. Пред тях се простираше плажът, а отвъд него — тъмната, стоманеносиня вода. Небето имаше почти люляков цвят.

Мая погледна към Джордан, който се взираше напред.

— Често идвах тук, докато се обучавах в Претор Лупус. Понякога само за да погледам водата и да си проясня главата. Изгревите тук… Всеки от тях е различен, ала до един са прекрасни.