Касандра Клеър - Град на изгубени души

Бутна първата врата вляво и прекрачи прага. В стаята цареше мрак, лампите бяха угасени. Ако нямаше вампирско зрение, вероятно нямаше да види нищо, освен тъмнина. Сега обаче различи очертанията на гардероб, столове с нахвърляни върху тях дрехи и легло с отметната покривка, върху което Изабел спеше, легнала на една страна, с разпиляна по възглавницата коса.

Саймън не можеше да откъсне очи от нея. Никога досега не я бе виждал заспала.

Изглеждаше някак по-млада, лицето й бе отпуснато, дългите й ресници докосваха върховете на скулите й. Устата й бе полуотворена, краката й — свити под нея. Беше само по тениска… при това негова — износена синя тениска, върху която пишеше: „ПРИКЛЮЧЕНСКИ КЛУБ „ЛОХНЕСКО ЧУДОВИЩЕ”. ОТКРИВАМЕ ОТЕОВОРИ И ПРЕНЕБРЕЕВАМЕ ФАКТИТЕ”. Саймън затвори вратата зад гърба си. Беше по-разочарован, отколкото очакваше. Не му бе хрумнало, че може да я открие вече заспала. Искаше му се да поговори с нея, да чуе гласа й. Свали си обувките и легна до нея. Тя определено заемаше повече място, отколкото Клеъри. Изабел бе висока (на ръст бе почти колкото него), но костите й, когато я докосна по рамото, бяха фини под допира му. Саймън прокара пръсти по ръката й.

— Из? Изабел?

Тя измърмори нещо и зарови лице във възглавницата. Саймън се наведе малко по-близо… и долови мириса на текила и парфюм с дъх на рози. Е, това решава нещата. Беше си мислил да я вземе в прегръдките си и да я целуне нежно, но „Саймън Люис, който опипва припаднали от препиване жени” определено не беше епитафията, с която искаше да бъде запомнен.

Отпусна се по гръб и се загледа в тавана. Напукана мазилка и петна от влага. Магнус определено трябваше да повика някой, който да направи нещо по въпроса. Сякаш доловила присъствието му, Изабел се обърна и се долепи до него, меката й буза се допря до рамото му.

— Саймън? — замаяно каза тя.

— Да. — Той лекичко докосна лицето й.

— Ти дойде. — Изабел преметна ръка през гърдите му и облегна глава на рамото му. — Мислех, че няма да го направиш.

Пръстите му описваха фигурки по ръката й.

— Разбира се, че дойдох.

— Извинявай, че съм заспала — изрече Изабел във врата му.

Саймън се усмихна сам на себе си в тъмното.

— Няма проблем. Дори да искаше просто да дойда тук и да те държа в прегръдките си, докато спиш, пак щях да го направя.

Усети как тя се напрегна за миг, а после се отпусна.

— Саймън?

— Да?

— Ще ми разкажеш ли нещо?

Той примига.

— Какво?

— История, в която добрите побеждават, а лошите губят. И си остават мъртви.

— Приказка, значи? — Саймън си напрегна ума. Всички приказки, които познаваше, знаеше единствено във версиите на Дисни и първият образ, който изникна в съзнанието му, беше Ариел, с банския си от мидени черупки. Когато беше на осем, беше влюбен в нея, не че сега бе най-подходящият момент да го спомене.

— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Изучаваме приказки в училище. Голяма част от магията в тях е истинска… но както и да е. Не, искам нещо, което не съм чувала досега.

— Добре тогава, имам точно каквото ти трябва. — Саймън я помилва по косата; миглите й погалиха шията му, когато тя затвори очи. — Преди много години, в една далечна галактика…

Клеъри нямаше представа колко дълго е седяла на стъпалата пред къщата на Люк, когато започна да се разсъмва. Слънцето се издигна зад къщата и обля небето в розов цвят, а реката се превърна в стоманеносиня лента. Клеъри потрепери. Всъщност, зъзнеше толкова отдавна, че цялото й тяло сякаш бе застинало в една— единствена вкочаняваща тръпка от студ. Беше използвала две сгряващи руни, ала те не бяха помогнали особено; Клеъри имаше чувството, че треперенето е повече на психологическа основа, отколкото нещо друго.

Щеше ли да се появи? Ако вътре в него все още се криеше толкова от Джейс, колкото Клеъри предполагаше, щеше да го направи. Когато й каза, че ще се върне за нея, тя бе сигурна, че възнамерява да го стори възможно най-скоро. Джейс не беше от търпеливите. И не играеше игрички.

Ала тя не можеше да чака до безкрай. Рано или късно слънцето щеше да изгрее, новият ден щеше да започне и майка й отново щеше да я държи под око. Щеше да й се наложи да се откаже от Джейс, поне за един ден, ако не и за по-дълго.

Клеъри затвори очи срещу ярките лъчи на слънцето и подпря лакти на стъпалото зад себе. В продължение на един миг се остави да бъде отнесена от фантазията, че всичко си е постарому, че нищо не се е променило, че ще види Джейс на следобедната практика, или пък на вечеря, че той ще я прегърне и ще я разсмее, както винаги.