Касандра Клеър - Град на изгубени души

Намираше се пред къщата на Люк. Реката блещукаше зад рамото й, а отвъд нея градът се издигаше като гора от светлини. Къщата на Люк изглеждаше точно така, както я бяха оставили преди няколко часа — заключена и потънала в мрак. Застанала на чакълестата пътечка, водеща към входните стъпала, Клеъри преглътна мъчително.

Много бавно тя докосна пръстена на дясната си ръка.

Саймън?

Отговорът долетя незабавно:

Да?

Къде си?

Отивам към метрото. Ти вкъщи ли си?

У Люк съм. Ако съм права и Джейс се върне, ще ме потърси тук.

Тишина. А после:

Е предполагам, че знаеш как да се свържеш с мен, ако ти трябвам.

Така мисля. Клеъри си пое дълбоко дъх. Саймън?

Да?

Обичам те.

Пауза.

Аз също те обичам.

Това беше. Нямаше изщракване като от затваряне на телефон — Клеъри просто почувства, че връзката се разпадна, сякаш някой бе срязал нишка в главата й. Зачуди се дали Алек бе имал нещо такова предвид, когато бе споменал за разкъсването на връзката между двама парабатаи.

Тя тръгна по пътечката към къщата и бавно изкачи стъпалата. Това беше домът й. Ако Джейс възнамеряваше да се върне за нея, както бе подхвърлил, щеше да дойде тук. Клеъри приседна на най-високото стъпало, сложи раницата в скута си и зачака.

Застанал пред хладилника в апартамента си, Саймън отпи за последно от студената кръв, докато споменът за безмълвния глас на Клеъри бавно избледняваше. Току— що се беше прибрал. Беше тъмно, хладилникът бръмчеше шумно, а в апартамента се носеше странна миризма на… текила? Може би Джордан беше пил. Така или иначе вратата му беше затворена. Не че Саймън го винеше, задето бе заспал — все пак беше четири сутринта.

Той пъхна бутилката обратно в хладилника и се отправи към стаята си. За първи път от една седмица насам щеше да спи у дома си. Беше свикнал да дели леглото си с някого, да има до кого да се притисне нощем. Харесваше му как Клеъри сякаш си пасваше с тялото му, свита на кълбо, опряла глава на ръката си, а ако трябваше да бъде откровен, му харесваше и това, че тя не можеше да спи, ако той не беше до нея. То го караше да се чувства потребен и незаменим… макар очевидното безразличие на Джослин дали той спи в леглото на дъщеря й или не, да подчертаваше факта, че според нея той не представлява по-голяма сексуална заплаха от някоя златна рибка.

Разбира се, двамата с Клеъри и преди бяха спали в едно легло — откакто бяха петгодишни, докато станаха на около дванайсет. Това може и да имаше нещо общо, каза си той, докато отваряше вратата на стаята си. Повечето от тези нощи бяха прекарвали в бурни занимания, като например състезания по това кой ще изяде по-бавно една— едничка бисквита с фъстъчено масло. Или пък вмъкваха тайно блутут плейър в стаята и…

Саймън примига. Спалнята му си изглеждаше същата — голи стени, пластмасови полици с дрехи върху тях, китарата му, окачена на стената, и дюшека на пода. Ала върху леглото имаше лист хартия — бяло квадратче на черния фон на раздърпаното одеяло. Нечетливият почерк с големи завъртулки му беше познат. Изабел.

Той вдигна бележката и зачете:

Саймън, опитах да ти се обадя, но телефонът ти явно е изключен. Не знам къде си. Не знам дали Клеъри вече ти е казала за станалото тази нощ. Аз обаче трябва да отида у Магнус и много би ми се искало и ти да си там.

Никога не се страхувам, ала този път се боя за Джейс. Боя се за брат си. Никога не съм искала нищо от теб, Саймън, ала сега те моля. Ела, моля те.

Изабел

Писмото падна от безчувствените пръсти на Саймън. Още преди да бе докоснало пода, той беше изхвърчал от апартамента и тичаше по стълбите.

Когато Саймън влезе в апартамента на Магнус, там цареше тишина. Зад решетката на камината гореше огън, а Магнус стоеше пред него върху един мек диван, вдигнал крака върху малката масичка. Алек бе заспал с глава в скута му и магьосникът си играеше с кичур от черната му коса, зареял невиждагци очи към пламъците, сякаш гледаше назад към миналото. Саймън неволно си спомни какво му беше казал Магнус за вечния живот една вечер:

„Ще дойде ден, когато ще останем само ти и аз.”

Саймън потрепери и Магнус вдигна очи.

— Изабел те помоли да дойдещ знам — каза тихо, за да не събуди Алек. — Стаята й е ей там — първата врата вляво.

Саймън му кимна и пое по коридора. Беше необичайно нервен, сякаш се готвеше да излезе на първа среща. Доколкото си спомняше, Изабел никога не бе търсила нито помощта, нито присъствието му; по никакъв начин не бе показвала, че се нуждае от него за каквото и да било.