Касандра Клеър - Град на изгубени души

Навън бе сковал такъв студ, че дори с руната за топлина, която си бе нарисувала, както и тънкото яке, което бе задигнала от гардероба на Саймън, Изабел зъзнеше, когато отвори входната врата и се шмугна в сградата на Магнус.

Пое по стълбите, прокарвайки ръка по паянтовия парапет. Част от нея копнееше да се втурне нагоре, при Алек, който щеше да разбере как се чувства, ала друга част, онази, която през целия й живот бе крила тайната на родителите им от своите братя, искаше да се свие на кълбо върху площадката и да остане сама с болката си. Онази част от нея, която ненавиждаше да разчита на когото и да било (защото нямаше ли те рано или късно да те разочароват?) и която се гордееше с това, че Изабел Лайтууд не се нуждае от никого, и напомни, че е тук, защото те я бяха помолили. Те имаха нужда от нея.

Изабел нямаше нищо против да се нуждаят от нея. Всъщност дори й беше приятно. Именно затова й бе отнело повечко време докато обикне Джейс, когато той за първи път прекрачи портала от Идрис, слабовато десетгодишно момче с печални бледозлатисти очи. Алек начаса го беше харесал, но на Изабел не и бе приятна сдържаността му. Когато майка им й бе казала, че бащата на Джейс е бил убит пред очите му, Изабел си го бе представила облян в сълзи да идва при нея за утеха и дори за съвет. Ала той сякаш не се нуждаеше от никого.

Дори на десет години вече бе надарен с язвително, отбранително остроумие и рязък нрав. Всъщност, слисано си бе помислила Изабел, той страшно приличаше на нея.

В крайна сметка да се сближат им бе помогнало това, че и двамата бяха ловци на сенки — общата им любов към хладните оръжия, искрящите серафимски ками, болезненото удоволствие от жигосването на знаци, умопомрачителната бързина на битката. Когато Алек бе поискал да излезе на лов без сестра си, само с него, Джейс се бе застъпил за Изабел: „Нуждаем се от нея; тя е най-добрата. Освен мен, разбира се.”

Беше го обикнала дори само заради това.

Вече бе стигнала апартамента на Магнус. През пролуката под вратата се процеждаше лъч светлина, чуваха се и гласове. Изабел бутна вратата и бе обгърната от топла вълна. Обзета от благодарност, тя пристъпи навътре.

Топлината идваше от огъня, пращящ зад решетката на камината… макар сградата да нямаше комини, а пламъците да имаха синьо— зелен магически оттенък. Магнус и Алек се бяха настанили на един от диваните край камината. При влизането й Алек вдигна очи и когато я видя, скочи на крака и както си беше бос (носеше само черен анцуг и бяла тениска с прокъсана яка), забърза да я прегърне.

За миг Изабел остана в обятията му, заслушана в биенето на сърцето му, докато той я милваше малко непохватно по гърба и косата.

— Всичко ще е наред, Из. Всичко ще е наред.

Тя се дръпна от него, бършейки очите си. Господи, мразеше да плаче.

— Как можеш да го кажеш? — сопна се тя. — Как може каквото и да било да е наред след всичко това?

— Изи. — Алек преметна косата й над едното й рамо и ласкаво я подръпна. Жестът му й напомни за времето, когато носеше плитки, а той ги дърпаше… далеч не така нежно, както сега. — Бъди силна. Имаме нужда от теб. — Той понижи глас. — И освен това, знаеш ли, че миришеш на текила?

Изабел погледна към Магнус, който ги наблюдаваше от дивана с непроницаемите си котешки очи.

— Къде е Клеъри? И майка й? Мислех, че са при вас?

— Спят — отвърна Алек. — Решихме, че се нуждаят от почивка.

— За разлика от мен, така ли?

— Може би и твоят годеник или доведен баща едва не е бил убит пред очите ти преди броени часове? — сухо попита Магнус. Носеше пижама на райета, върху която бе наметнал халат от черна коприна. — Изабел Лайтууд. — Той се понадигна и сплете ръце пред себе си.

— Както Алек ти каза, нуждаем се от теб.

Изабел изпъна рамене.

— За какво?

— За да отидеш при Железните сестри — обясни Алек. — Трябва ни оръжие, което да раздели Джейс и Себастиан, така че да могат да бъдат ранени поотделно… Е, знаеш какво имам предвид — така че да можем да убием Себастиан, без да пострада и Джейс. Въпрос на време е Клейвът да научи, че Джейс не е пленник на Себастиан, а работи с него…

— Това не е Джейс — възпротиви се Изабел.

— Може и да не е — обади се Магнус, — но ако той умре, вашият Джейс ще умре с него.

— Както знаещ Железните сестри разговарят единствено с жени — продължи Алек. — А Джослин не може да отиде сама, защото вече не е ловец на сенки.

— Ами Клеъри?

— Тя още не е приключила обучението си. Няма да знае нито как да се обърне към тях, нито какви въпроси да им зададе. Ала вие с Джослин ще знаете. Освен това Джослин каза, че е била там и преди, така че ще може да те води, когато с помощта на портал те изпратим до магическите бариери около Елмазената цитадела. Отивате още тази сутрин.