Касандра Клеър - Град на изгубени души

Саймън ги погледна озадачено.

— Искаш да се оженим?

— Не ставай идиот. — Тя се приведе напред и понижи глас. — Саймън, това са пръстените. Онези, които кралицата на феите ми поиска.

— Нали каза, че не си ги взела… — Той не довърши и вдигна поглед към нея.

— Излъгах. Взех ги. Но след като видях Джейс в библиотеката, вече не исках да й ги дам. Имах чувството, че един ден може да ни потрябват. Освен това си дадох сметка, че няма да получим никаква полезна информация от нея. Пръстените ми се сториха по-ценни, отколкото още един рунд с кралицата.

Саймън ги взе в шепата си, скривайки ги от погледа на минаващата наблизо Кейли. — Клеъри, не можеш просто да си присвояваш неща, които кралицата на феите иска. Тя е много опасен враг.

Клеъри го изгледа умолително.

— Не може ли поне да видим дали действат?

Саймън въздъхна и й подаде един от пръстените; беше лек, но едновременно с това мек като истинско злато. За миг Клеъри се уплаши, че няма да й стане, ала в мига, в който го надяна на десния си показалец, той пасна съвършено към пръста й, точно под кокалчето. Видя, че Саймън се взира в дясната си ръка и разбра, че същото се бе случило и с него.

— А сега разговаряме, предполагам — заяви той. — Кажи ми нещо. Нали се сещащ наум.

Клеъри се обърна към него. Обзе я нелепото усещане, че от нея се очаква да изпълни роля в пиеса, без да е научила репликите си. Саймън?

Саймън примига.

— Мисля, че… Може ли да го направиш още веднъж?

Този път Клеъри се съсредоточи, мъчейки се да насочи всичките си мисли към Саймън — към неговата „саймъновщина”, начина, по който разсъждаваше, усещането от звука на гласа му и от близостта му. Шепота му, тайните му, начина, по който я разсмиваше.

Е, помисли си тя, сякаш водеше разговор, сега, когато съм в ума ти, искаш ли да видиш голи образи на Джейс?

Саймън подскочи.

— Чух го! И не, не искам.

Вълнение се разля по вените на Клеъри; действаше.

— Помисли си нещо в отговор.

Отне по-малко от секунда. Чу Саймън по същия начин, по който чуваше и брат Закарая — беззвучен глас вътре в съзнанието й.

Виждала си го гол?

Е, не напълно. Но…

— Достатъчно — заяви той на глас и макар че гласът му беше едновременно развеселен и обезпокоен, очите му грееха. — Действат. Мили Боже. Наистина действат.

Клеъри се приведе напред.

— Е, мога ли да ти кажа идеята си?

Саймън прокара връхчетата на пръстите си по деликатните очертания на пръстена и жилките на листата, гравирани в гладкия метал.

Давай.

Клеъри се залови да му обясни, ала той я прекъсна още преди да бе свършила, този път на глас.

— Не. В никакъв случай

— Саймън, планът си е много хубав.

— Планът, в който отиваш в някаква напълно неизвестна гънка в пространството заедно с Джейс и Себастиан, като двамата с теб поддържаме връзка с помощта на пръстените, за да може ние, които сме в нормалното измерение, да те проследим? За този план ли говориш?

— Да.

— Не — отсече той. — Изобщо не е добър.

Клеъри се облегна в стола си.

— Не можеш просто да ми откажеш.

— Аз също съм част от него, така че мога да ти откажа. Не.

— Саймън…

Саймън потупа мястото до себе си, сякаш там седеше някой.

— Позволи ми да ти представя добрия си приятел на име Не.

— Може да направим компромис — предложи Клеъри и отхапа от пая си.

— Не.

— САЙМЪН — „Не” е вълшебна думичка — заяви той. — Нека ти обясня как действа. Ти идваш при мен и ми казваш: „Саймън, имам напълно налудничав, самоубийствен план. Искаш ли да ми помогнеш да го осъществя?” На което аз отговарям: „Как ли пък не.”

— Въпреки това ще го направя.

Саймън се взря в нея през масата.

— Какво?

— Ще го направя със или без помощта ти — каза тя. — Дори ако не мога да използвам пръстените, пак ще отида при Джейс и ще се опитам да ви съобщя къде е, като се измъкна, намеря телефон, каквото и да е. Стига да е възможно. Ще го направя, Саймън. Просто с помощта ти ще имам по-голям шанс да оцелея. А за теб няма никаква опасност.

— Не ме е грижа за това дали е опасно за мен — изсъска той, привеждайки се напред. — Грижа ме е какво ще се случи с теб! По дяволите, та нали на практика съм неуязвим. Нека да ида аз. А ти остани тук.

— О, да. На Джейс това изобщо няма да му се стори странно. Просто му кажи, че през цялото време си бил тайно влюбен в него и не си издържал да бъдете разделени.

— Бих могъл да му кажа, че съм размислил и съм напълно съгласен с вижданията им, поради което съм решил да се присъединя към тях.