Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Знаеш ли изобщо кой е прозорецът на Клеъри?

Изабел присви очи.

— Неее.

Плашещата представа как пияната Изабел събужда Джослин и Люк изплува в главата на Джордан.

— Изабел, недей.

Той посегна да й вземе бутилката, ала тя я дръпна към себе си.

— Май започвам да си променям мнението за теб — заяви тя полузаплашително, но ефектът би бил по-голям, ако беше в състояние да фокусира погледа си върху него. — Вече не те харесвам толкова.

Изправи се, погледна към краката си с изненадано изражение… и политна назад. Единствено благодарение на бързите си рефлекси Джордан успя да я улови, преди да е паднала на пода.

Клеъри пиеше третата си чаша кафе в „При Таки”, когато Саймън най-сетне се появи. Носеше дънки, червен анцуг с качулка (защо да си губиш времето да се хабиш с вълнени палта, когато не усещаш студ?) и рокерски ботуши. Хората се обръщаха след него, докато си проправяше път между масите. Външният му вид определено се беше подобрил, откакто Изабел бе започнала да му прави забележки за дрехите, които носи. Клеъри го гледаше как се приближава към масата й. В тъмната му коса имаше снежинки, но докато бузите на Алек бяха поаленели от студа, лицето на Саймън си оставаше все така бледо. Той се настани срещу нея и я погледна, замислените му тъмни очи грееха.

— Звъняла си ми? — каза с дълбок, плътен глас, от който прозвуча като граф Дракула.

— Ако трябва да сме съвсем точни, ти изпратих съобщение. — Тя отвори менюто на страницата за вампири и го плъзна към него. Беше му хвърлила един поглед преди идването на Саймън, ала от мисълта за кървав пудинг или пък кървав шейк я бяха побили тръпки. — Надявам се, че не съм те събудила.

— Ни най-малко. Няма да повярваш къде бях… — Гласът му заглъхна при вида на изражението й. — Хей. — Сложи пръсти под брадичката й и повдигна главата й. Смехът се изпари от очите му, отстъпвайки място на загриженост. — Какво е станало? Да няма още новини за Джейс?

— Избрахте ли си? — Беше Кейли, синеоката фея, която бе дала на Клеъри звънчето на кралицата и която работеше като сервитьорка в „При Таки”. Тя погледна Клеъри и се усмихна широко — усмивка на превъзходство, която накара Клеъри да настръхне.

Тя си поръча парче ябълков пай, а Саймън си избра горещ шоколад с кръв. Кейли отнесе менютата и Саймън спря разтревожен поглед върху Клеъри. Тя си пое дълбоко дъх и му разказа за случилото се тази нощ до последната ужасна подробност — появата на Джейс и думите му, сблъсъка в дневната и онова, което бе сполетяло Люк. Разказа му какво бяха научили от Магнус за гънките в пространството, за различните светове и как нямало начин нито да проследиш някой, скрил се в такава гънка, нито да му изпратиш съобщение. С напредването на разказа й, очите на Саймън все повече потъмняваха; докато Клеъри свърши, той бе уловил глава в ръцете си.

— Саймън? — Кейли бе дошла и си бе отишла, донасяйки храната им, която си стоеше недокосната. Клеъри внимателно сложи ръка на рамото му. — Какво има? За Люк ли…

— Аз съм виновен. — Той най-сетне я погледна; очите му бяха сухи. Вампирите плачеха с кървави сълзи, спомни си Клеъри, беше го чела някъде. — Ако не бях ухапал Себастиан…

— Направи го заради мен. За да живея. — Гласът й бе нежен. — Спаси живота ми.

— А ти си спасила моя шест или седем пъти. Изглежда ми справедливо. — Гласът му се прекърши и Клеъри отново го видя как повръща черната кръв на Себастиан, коленичил в градината на покрива.

— Да се обвиняваме с нищо не ни помага — заяви тя. — А и не те повиках тук само за да ти разкажа за случилото се. Имам предвид, така или иначе щях да ти кажа, но можех да почакам до сутринта, ако не беше…

Той я погледна предпазливо и отпи от чашата си.

— Ако не беше какво?

— Имам план.

Саймън простена.

— От това се боях.

— Плановете ми не са ужасни.

— Ужасни са плановете на Изабел. — Той размаха пръст пред нея. — Твоите са самоубийствени. И то в най-добрия случай.

Клеъри се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Искаш ли да го чуеш или не? Но трябва да го пазиш в тайна.

— По-скоро бих си избол очите с вилица, преди да издам тайните ти — заяви той и изведнъж придоби разтревожен вид. — Чакай малко. Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Не знам. — Клеъри закри лицето си с ръце.

— Е, казвай. — Гласът на Саймън прозвуча примирено.

С въздишка, Клеъри извади малка кадифена торбичка от джоба си и изсипа съдържанието й върху масата. Два златни пръстена паднаха върху плота с мек звън.