Касандра Клеър - Град на изгубени души

Също както никоя от тях не бе момиче, на което можеш да откажеш. Много предпазливо, той заобиколи кухненския плот и се приближи. Беше на няколко крачки от нея, когато тя го улови за китките и го придърпа към себе си. Пръстите й се плъзнаха по ръцете му, по коравите му бицепси, по широките му рамене. Пулсът на Джордан се ускори. Ясно долавяше топлината, която се излъчваше от тялото й, примесена с мириса на парфюма й и сладкия дъх на текила.

— Страшно си привлекателен — каза тя. Ръцете й се спуснаха надолу и се долепиха до гърдите му. — Знаеш го, нали?

Джордан се зачуди дали може да усети биенето на сърцето му през ризата. Виждал бе как доста момичета (а и някои момчета) го зяпат на улицата, виждал бе и отражението си в огледалото, ала никога не му бе отдавал кой знае какво значение. От толкова отдавна мислеше само за Мая, че го беше грижа единствено дали тя ще го сметне за привлекателен, ако някога отново се срещнат. Много пъти го бяха сваляли, ала далеч не толкова често момичета като Изабел и никога — толкова безцеремонно. Зачуди се дали ще го целуне. Откакто стана на петнайсет години, не бе целувал друга, освен Мая. Ала Изабел бе вдигнала големите си тъмни очи към него, отворила лекичко ягодовочервените си устни. Джордан неволно се запита дали и на вкус щяха да бъдат като ягоди.

— И въобще не ме е грижа.

— Изабел, не мисля… Чакай малко, какво?

— Би трябвало да ме е грижа — каза тя. — Имам предвид, че заради Мая така или иначе не бих ти свалила дрехите, без да му мисля. Дори и да исках. Работата е там, че не искам. Което е необичайно.

— А. — Джордан бе обзет от облекчение, примесено с мъничка доза разочарование. —

Ами… това е добре, нали?

— Непрекъснато мисля за него — продължи тя. — Ужасно е. Нищо такова не ми се беше случвало досега.

— Имаш предвид Саймън?

— Кльощаво мунданско копеле — каза Изабел и свали ръце от гърдите на Джордан. — Само дето вече не е. Кльогцав, имам предвид. Нито пък мундан. А и ми е приятно да съм с него. Той ме разсмива. Освен това ми харесва как се усмихва. Нали знаеш, едното ъгълче на устата му се вдига преди другото… Е, нали живееш с него, не може да не си забелязал.

— Не бих казал.

— Липсва ми, когато не е наблизо — призна си Изабел. — Мислех… Не знам, след случилото се онази нощ с Лилит, нещата между нас не са същите. Но сега той непрекъснато е с Клеъри. А аз не мога дори да й се разсърдя.

— Ти изгуби брат си.

Изабел вдигна очи към него.

— Какво?

— Ами той прави всичко по силите си, за да накара Клеъри да се почувства по-добре, след като изгуби Джейс — обясни Джордан. — Ала Джейс ти е брат. Не би ли трябвало Саймън да прави всичко по силите си, за да помогне и на теб да се почувстваш по-добре? Може и да няма как да се разсърдиш на нея, но можеш да се разсърдиш на него.

Изабел го изгледа продължително.

— Само че ние не сме си никакви. Той не ми е гадже. Аз просто го харесвам. — Тя се намръщи. — По дяволите. Не мога да повярвам, че го казах. Май съм по-пияна, отколкото си мислех.

— Вече се бях досетил от нещата, които наговори преди това — усмихна й се Джордан. Изабел не отвърна на усмивката му, но притвори очи и го изгледа през миглите си.

— Не си толкова лош— отбеляза тя. — Ако искащ мога да кажа на Мая някои хубави неща за теб.

— Не, благодаря. — Джордан не бе сигурен какво точно разбира Изи под „хубави неща” и се боеше да открие. — Знаеш ли, когато преживяваш тежък период е нормално да искаш да бъдеш с онзи, когото… — Беше на път да каже „обичаш”, но си даде сметка, че тя никога не бе използвала тази дума и я смени. — Онзи, на когото държиш. Само дето не мисля, че Саймън знае какво изпитваш към него.

Изабел отново отвори очи.

— Говори ли изобщо за мен?

— Мисли, че си много силна. И че изобщо не се нуждаеш от него. Според мен се чувства… излишен в живота ти. В смисъл, какво може да ти предложи, при положение че ти вече си съвършена? Защо ти е някой като него? — Джордан примига няколко пъти; не беше възнамерявал да изприказва всичко това, а и не беше сигурен колко от него се отнасяше до Саймън и колко — до тях с Мая.

— Значи мислищ че трябва да му кажа какво чувствам? — тихичко попита Изабел.

— Да. Определено. Кажи му какво изпитваш

— Добре. — Тя грабна бутилката с текила и отпи голяма глътка. — Още сега ще отида при Клеъри и ще му кажа.

Зрънце тревога покълна в гърдите на Джордан.

— Не можеш. Почти три часът през нощта е.

— Ако почакам, ще ме дострашее — обясни тя с онзи убедителен тон, който може да се чуе само от много пияни хора, и отпи нова глътка. — Ще отида там, ще почукам на прозореца и ще му кажа какво изпитвам.