Касандра Клеър - Град на изгубени души

— До скоро

Джейс изведе Клеъри от стаята и двамата изкачиха стъкленото стълбище. Едва когато се озоваха в коридора, Клеъри най-сетне успя да си поеме дъх. Този нов, различен Джейс беше едно. Ала Себастиан бе нещо съвсем друго. Усещане за заплаха се излъчваше от него като дим, виещ се над огън.

— Какво каза? — попита тя. — На италиански?

— Каза: „Не, тя ми е сестра” — обясни Джейс, но не й преведе въпроса на момичето.

— Често ли го прави? — попита Клеъри. Бяха стигнали до стаята на Джейс и стояха на прага й. — Да води момичета?

Джейс докосна лицето й.

— Прави каквото си иска, а аз не му задавам въпроси. Ако му хрумне, може да доведе двуметров розов заек по бикини и това пак няма да ми влиза в работата. Но ако се опитваш да попиташ дали аз съм водил момичета тук, отговорът е „не”. Не искам друга, освен теб.

Клеъри не го бе попитала това, но все пак кимна, сякаш думите му й бяха вдъхнали увереност.

— Не искам да се връщам на долния етаж.

— Тази вечер можеш да спиш в моята стая. — В мрака златните му очи сякаш грееха. — Или пък в голямата спалня. Знаещ че никога не бих те помолил…

— Искам да бъда с теб. — Поривистият й отговор учуди дори самата нея. Може би мисълта да пренощува в стаята, където някога бе спал Валънтайн, която се бе надявал отново да споделя с майка й, бе повече, отколкото й беше по силите да понесе. Или пък беше уморена и през целия си живот само веднъж бе спала в едно легло с Джейс; тогава се бяха докосвали единствено ръцете им, сякаш между тях лежеше гол меч.

— Дай ми минутка да оправя стаята. Доста е разхвърляно.

— Да, когато бях тук по-рано, май забелязах една прашинка на перваза. Най-добре веднага се залавяй за работа.

Джейс подръпна кичур от косата й и го остави да се плъзне между пръстите му.

— Не че се опитвам да навредя на собствените си интереси, но имаш ли нужда от нещо, с което да спиш? Пижама или…

Клеъри се замисли за пълния с дрехи гардероб в голямата спалня. Щеше да й се наложи да свикне с идеята, така че най-добре да започнеше веднага.

— Ще си взема нощница.

Разбира се, каза си тя няколко секунди по-късно, застанала над отвореното чекмедже, нощниците, които мъжете купуват за жените в живота си, невинаги са такива, каквито тя би купила за себе си. Обикновено Клеъри спеше по потник и къси панталонки, ала всичко тук беше копринено, дантелено и миниатюрно, понякога — и трите наведнъж. Най-сетне си избра светлозелена копринена нощничка, която стигаше до средата на бедрата й. Спомни си лакираните в червено нокти на момичето на долния етаж, онова, което бе сложило ръка върху гърдите на Себастиан. Нейните собствени нокти бяха изгризани, а тези на краката й никога не бяха виждали нещо повече от мъничко безцветен лак. Неволно се запита какво ли би било да прилича малко повече на Изабел — толкова уверена в женската си сила, че да я използва като оръжие, вместо да я гледа озадачено, сякаш й бяха поднесли подарък за освещаване на нова къща, а тя нямаше представа къде да го сложи.

Докосна златния пръстен за късмет и се върна в стаята на Джейс. Той седеше на леглото, само по черно долнище на пижама и четеше книга на светлината от нощната лампа. За миг Клеъри остана загледана в него. Виждаше изящната игра на мускулите под кожата му, когато отгръщаше страниците… както и знака на Лилит точно над сърцето му. Не приличаше на черната плетеница на останалите знаци по тялото му — този беше сребристо— червен, като живак, оросен с кръв. Изглеждаше не на място върху Джейс.

Вратата се затвори с изщракване зад нея и Джейс вдигна поглед. Пред очите на Клеъри лицето му се промени. Тя може и да не бе във възторг от нощницата, но същото определено не важеше за него. От изражението му по кожата й пробяга тръпка.

— Студено ли ти е? — Той отметна завивките и Клеъри пропълзя под тях, а Джейс хвърли книгата на нощното шкафче и също се пъхна под одеялото; двамата се обърнаха с лице един към друг.

В лодката се бяха целували цели часове (или поне така им се бе сторило), но това беше различно. Тогава бяха на обществено място, под погледа на града и звездите. Ала ето че сега изведнъж бяха само те двамата под одеялото, толкова близо, че дъхът и топлината на телата им се смесваха. Нямаше кой да ги види или спре, нямаше и причина да спират. Когато Джейс се пресегна и сложи ръка на бузата й, Клеъри имаше чувството, че тътенът на кръвта в ушите й ще я оглуши.

Очите им бяха така близо, че тя виждаше как в ирисите му злато се смесва с още по-тъмно злато, като опалова мозайка. Толкова дълго й бе студено, а сега имаше чувството, че едновременно гори и се стопява, сякаш се сливаше с него… а те почти не се докосваха. Откри, че очите й търсят местата, където той бе най-уязвим — слепоочията му, очите, пулса в основата на шията… копнееше да го целуне там, да усети ритъма на сърцето му с устните си.