Касандра Клеър - Град на изгубени души

Дясната му ръка, покрита с белези, се плъзна по бузата й, по рамото, по тялото — една дълга милувка, която спря върху бедрото й. Клеъри разбра защо мъжете толкова харесват копринено бельо — нямаше никаква съпротива, беше като да прокараш ръка по стъкло.

— Кажи ми какво искаш. — Шепотът му не можеше да скрие внезапно одрезгавелия му глас.

— Просто да ме прегърнеш. Да ме държиш в прегръдките си, докато спя. Точно сега това е единственото, което искам.

Пръстите му, които бяха започнали да описват бавни кръгове по бедрото й, застинаха.

— И нищо повече?

Всъщност, не това искаше Клеъри. Искаше да го целува, докато напълно изгуби представа за време и пространство, като в лодката… да го целува, докато забрави коя е и защо е тук. Искаше да се опие от него като наркотик.

Ала това би било много лоша идея.

Джейс я наблюдаваше неспокойно и тя си спомни първия път, когато го видя — беше й се сторил така смъртоносен и красив, като лъв.

„Това е тест“ помисли си. „И то опасен тест”

— Нищо повече.

Гърдите му се повдигаха и спускаха и знакът на Лилит сякаш пулсираше точно над сърцето му. Ръката му върху бедрото й я стисна малко по-здраво. Клеъри чуваше собственото си дишане, плитко като море при отлив.

Той я придърпа към себе си и я завъртя, така че сега двамата лежаха плътно притиснати, гърбът й — залепен за него. Клеъри с усилие преглътна ахването си. Кожата му бе гореща, сякаш бе трескав, ала ръцете, които я обгърнаха, й бяха така познати. Двамата си пасваха прекрасно, както винаги, главата й — под брадичката му, гръбнакът й — опрян в коравите мускули на гърдите и стомаха му, краката й — преплетени в неговите.

— Добре тогава — прошепна Джейс и дъхът му, опарил тила й, я накара да настръхне. — Значи ще спим.

И това беше всичко. Постепенно тялото на Клеъри се отпусна, туптенето на сърцето й се забави. Усещането на ръцете му около тялото й бе такова, каквото го помнеше — вдъхващо сигурност. Тя сложи длани върху неговите и като затвори очи, си представи че леглото им се откъсва от тази странна тъмница и се понася във въздуха или пък по вълните на океана, само тя и той.

Прекара така цялата нощ: с глава под брадичката на Джейс, гърбът й — опрян в тялото му, краката им — преплетени. От седмици насам не бе спала по-добре.

Саймън седеше на ръба на леглото в една от стаите за гости на Магнус и се взираше в спортния сак в скута си.

Откъм дневната долитаха гласове. Магнус обясняваше на Мая и Джордан какво се бе разиграло през нощта, а Изи от време на време добавяше по някоя подробност. Джордан подхвърли как трябвало да си поръчат китайска храна, ако не искали да умрат от глад; Мая се засмя и отвърна, че стига да не било от „Нефритения вълк”, нямала нищо против.

Думата „глад” отекна в ума на Саймън. Той също бе започнал да огладнява… достатъчно, за да го усеща, сякаш някой опъваше вените му. Беше различно от човешкия глад. Чувстваше се остърган отвътре, съвършено празен. Ако го удареха, помисли си, щеше издрънчи като камбана.

— Саймън. — Вратата се отвори и Изабел прекрачи прага. Черната й коса бе пусната и й стигаше почти до кръста. — Добре ли си?

— Да.

Тя видя сака в скута му и раменете й се напрегнаха.

— Тръгваш ли си?

— Е, нямах намерение да остана завинаги. Искам да кажа миналата нощ беше… различно. Ти ме помоли…

— Ясно. — Гласът й прозвуча неестествено ведро. — Е, поне ще можеш да се прибереш заедно с Джордан. Между другото, забеляза ли ги с Мая?

— Какво да забележа?

Изабел понижи глас:

— Между тях определено се е случило нещо по време на малкото им пътуване. Държат се като двойка.

Радвам се за тях.

— Не ревнуваш ли?

— Да ревнувам? — повтори той объркано.

— Е, нали ти и Мая… — Тя махна с ръка и го погледна през миглите си. — Нали бяхте…

— О! Не, изобщо не ревнувам. Радвам се за Джордан. Това ще го направи истински щастлив.

— И наистина го мислеше.

— Добре. — Изабел вдигна глава и той видя, че бузите й са пламнали и то не само от студа.

— Ще останеш ли тук и тази вечер, Саймън?

— С теб?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Алек ще се отбие в Института, за да си вземе още дрехи. Попита ме дали искам да отида с него, но аз… предпочитам да съм тук с теб. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Не искам да спя сама. Ако остана тук, ще останеш ли с мен? — Личеше си колко й е неприятно да го моли.

— Разбира се — отвърна Саймън толкова нехайно, колкото успя, като прогони мисълта за глада от главата си или поне се помъчи. Последният път, когато се бе опитал да потисне желанието да пие, в крайна сметка се бе наложило Джордан да го откъсне насила от полуприпадналата Морийн.