Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Добре ли си? Твърде много ли пих? Уморена ли…

Изабел се примъкна по-близо до него.

— Добре съм. Ти сам си заповяда да спреш. А аз съм ловец на сенки — възстановяваме изгубената кръв три пъти по-бързо, отколкото обикновените хора.

— Ти… — Трудно му бе да го изрече на глас. — Хареса ли ти?

— Да — отвърна тя дрезгаво. — Хареса ми.

— Наистина ли?

Тя се изкикоти.

— Не си ли личеше?

— Мислех, че може да се преструваш.

Изабел се повдигна на лакът и го погледна с лъчистите си тъмни очи… как бе възможно очи да са едновременно тъмни и лъчисти?

— Аз не се преструвам, Саймън. Нито пък лъжа или лицемернича.

— Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — каза Саймън толкова нехайно, колкото му бе възможно, докато кръвта й все още възпламеняваше тялото му. — Веднъж Джейс каза на Клеъри, че ще ме стъпчеш с високите си токчета.

— Това беше тогава. Сега си различен. — Тя го погледна. — Вече не се боиш от мен.

Саймън докосна лицето й.

— А ти не се боиш от нищо.

— Не съм сигурна. — Косата й падна напред. — Може би ти ще разбиеш моето сърце.

Преди Саймън да успее да каже каквото и да било, тя го целуна и той се зачуди дали може да усети вкуса на собствената си кръв върху устните му.

— А сега млъквай. Искам да спя — заяви Изабел и като се сви на кълбо, плътно притисната в него, затвори очи.

Незнайно как, този път си паснаха съвършено. Нищо не му се стори неловко, нищо не го мушкаше, нито пък се удряше в крака му. Нищо не му напомняше за детство, слънчеви лъчи и нежност. Това бе непознато, горещо, вълнуващо, могъщо и… различно. Саймън лежеше буден, вперил поглед в тавана, и разсеяно милваше копринената коса на Изабел. Имаше чувството, че е бил вдигнат от торнадо и отнесен нейде много далеч, където всичко му бе напълно непознато. Най-сетне обърна глава към нея и я целуна много лекичко по челото; Изи се размърда и промърмори нещо, ала не отвори очи.

Когато Клеъри се събуди, Джейс все още спеше, свит на една страна, а протегнатата му ръка едва— едва докосваше рамото й. Тя го целуна по бузата и стана от леглото. Канеше се да си вземе дущ ала любопитството й надделя. Много тихичко отиде до вратата и надзърна навън.

Кръвта по стената я нямаше, мазилката бе съвършено бяла и за миг Клеъри се запита дали не бе сънувала — кръвта, разговора й със Себастиан в кухнята, всичко. Пристъпи в коридора и докосна стената там, където по-рано беше видяла кървавия отпечатък…

— Добро утро.

Тя се обърна рязко. Беше брат й. Беше излязъл безшумно от стаята си и сега стоеше насред коридора и я гледаше с крива усмивка. Като че ли току— що си бе взел душ; влажна, светлата му коса имаше цвят на сребро, почти металически оттенък.

— През цялото време ли смяташ да носиш това? — попита той, плъзвайки очи по нощницата й.

— Не, аз просто… — Не й се искаше да му обяснява, че е излязла в коридора само за да провери дали по стената все още има кръв. Той продължаваше да я гледа с развеселено изражение на превъзходство. Клеъри отстъпи назад.

— Отивам да се облека.

Той каза нещо след нея, но тя не спря да чуе какво. Хвърли се в стаята на Джейс и затвори вратата след себе си. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха гласове — Себастиан и едно момиче разговаряха напевно на италиански. Момичето от предишната вечер. Онова, което според Себастиан спяло в стаята му. Едва сега Клеъри си даде сметка колко малко му бе повярвала тогава.

Ала той не я бе излъгал. „Аз ти давам шанс”, беше казал. „Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?“

Можеше ли? Та нали ставаше дума за Себастиан. Клеъри усърдно го премисляше, докато си вземаше душ и се обличаше. Дрехите, купувани за Джослин, бяха толкова различни от обикновения й стил, че й беше трудно да си избере нещо. Най-сетне откри чифт дизайнерски дънки и копринена риза на точки и с панделка на врата, чието класическо излъчване й допадна. Отгоре наметна собственото си кадифено яке и се върна в стаята на Джейс, ала него го нямаше и не беше трудно да се досети къде е отишъл. От долния етаж долитаха потракване на съдове, смях и мирис на храна.

Клеъри се спусна по стъкленото стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж, но на последното спря и погледна към кухнята. Себастиан се бе облегнал на плота, а Джейс приготвяше в тиган нещо, което включваше лук и яйца. Босоног, с разчорлена коса и закопчана накриво риза — видът му бе достатъчен, за да накара сърцето й да се преобърне. Никога не го беше виждала такъв, току— що станал от сън, все още обгърнат от златната аура на съня. Усети пронизваща тъга, че всички тези първи моменти й се случват с един Джейс, който всъщност не беше нейният Джейс. Дори и той да изглеждаше щастлив, без сенки под очите и да се смееше, докато обръщаше яйцата в тигана и изсипваше омлета в една чиния. Себастиан му каза нещо и Джейс вдигна поглед към нея и се усмихна.