Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Знам. Но аз не съм го правила. Просто да спя. — Изабел звучеше раздразнено. — С никого. Обикновено не оставам през цялата нощ. Всъщност — никога не го правя.

— Но нали каза, че искаш…

— О, я млъквай — каза тя и го целуна. Това се получи мъничко по-успешно. И преди беше целувал Изабел. Обожаваше меките й устни и усещането, когато заровеше ръце в дългата й черна коса. Ала докато тя се притискаше в него, преплела голите си крака в неговите, той почувства топлината на тялото й, пулса на кръвта й… и подръпването на кучешките си зъби, които изведнъж се показаха.

Саймън побърза да се отдръпне.

— Сега какво има? Не искаш да ме целунеш?

— Искам — опита се да отговори, ала кучешките зъби му пречеха. Очите на Изабел се разшириха.

— О, гладен си. Кога за последно пи кръв?

— Вчера — успя да каже той с усилие.

Изабел се отпусна на възглавницата. Очите й бяха невероятно големи, черни и блестящи.

— Може би е по-добре да се нахраниш. Нали знаеш какво става, когато не го сториш.

— Не си нося кръв. Ще трябва да се върна в апартамента — отвърна Саймън; зъбите му вече бяха започнали да се прибират.

Изабел го улови за ръката.

— Не е нужно да пиеш студена животинска кръв. Нали аз съм тук.

Шокът от думите й бе като взрив от енергия, пронизал тялото му и възпламенил нервните му окончания.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. — Тя започна да разкопчава ризата си, оголвайки шията и ключицата си; фината плетеница на вените й прозираше под бледата й кожа. Ризата се разтвори. Синият й сутиен покриваше повече, отколкото доста бански костюми, но въпреки всичко Саймън усети, че устата му пресъхва. Рубиненият медальон проблясваше като окото на светофар под ключицата й. Изабел. Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръка и отметна косата си назад, оголвайки шията си.

— Не искаш ли…

Саймън я улови за китката.

— Изабел, недей — настойчиво каза той. — Не съм в състояние да го контролирам. Може да те нараня, или дори да те убия.

Очите й блестяха.

— Няма да го направиш Знаеш как да спреш Нали го стори с Джейс.

— Джейс не ме привлича.

— Ама никак ли? — попита тя с надежда в гласа. — Дори съвсем мъничко? Защото това би било секси. Е, какво да се прави. Жалко. Виж сега, привличане или не, ти го ухапа, когато умираше от глад, и въпреки всичко успя да се спреш

— Но не го сторих с Морийн. Джордан трябваше да ме откъсне от нея.

— Щеше да го направиш. — Изабел сложи пръст върху устните му, а после го прокара по гърлото и гърдите му, спирайки там, където някога туптеше сърцето му. — Имам ти доверие.

— А може би не трябва.

— Аз съм ловец на сенки. Мога да те отблъсна, ако се наложи.

— Джейс не го стори.

— Джейс е очарован от идеята за собствената си смърт — възрази Изабел. — А аз не съм.

Тя обви крака около хълбоците му (беше забележително гъвкава) и се приплъзна напред, докато устните й откриха неговите. Саймън копнееше да я целуне толкова отчаяно, че тялото го болеше. Предпазливо отвори уста, докосна езика й със своя… и почувства остра болка. Езикът му се бе порязал в острия ръб на един от кучешките му зъби. Усетил вкуса на собствената си кръв, той се отдръпна рязко и извърна лице.

— Изабел, не мога. — Той затвори очи. Изабел бе топла и мека в скута му, допирът й — мъчително съблазнителен. Кучешките зъби го боляха, струваше му се, че във вените му има бодлива тел.

— Не искам да ме виждаш такъв.

— Саймън. — Тя нежно обърна главата му към себе си. — Това е истинската ти същност…

Макар и бавно, кучешките му зъби се бяха прибрали, но все още го боляха. Той зарови лице в ръцете си и каза между пръсти:

— Не може наистина да го искаш. Не може да искаш мен. Собствената ми майка ме изхвърли от къщи. Ухапах Морийн… а тя беше още дете. Искам да кажа, виж ме само, виж какво представлявам, къде живея, какво правя. Аз съм нищо.

Изабел го помилва по косата и той я погледна измежду пръстите си. От толкова близо забеляза, че очите й всъщност не бяха черни, а много тъмно кафяви, изпъстрени със златни точици. Сигурен бе, че вижда в тях съжаление. И сам не знаеше какво очаква да каже тя. Изабел използваше момчетата и ги захвърляше. Изабел бе красива, силна, съвършена и не се нуждаеше от нищо. Най-малкото от вампир, когото дори не го биваше особено като вампир.

Чуваше дишането й и усещаше сладката й миризма — на кръв, тленност, гардении.

— Не си нищо — каза тя. — Саймън, моля те. Позволи ми да видя лицето ти.

Макар и неохотно, той свали ръце. Сега я виждаше по-ясно. Изглеждаше нежна и прекрасна на лунната светлина, бледата й кожа бе като сметана, косата й — като черен водопад.