Касандра Клеър - Град на изгубени души

Възможно е — реши брат Закарал след дълга пауза.

— Ако Себастиан може да бъде убит… ако съществува оръжие, което е в състояние да отнеме неговия живот, но не и този на Джейс… това означава ли, че Джейс ще се освободи от влиянието му? — попита Клеъри.

Последва още по-дълга пауза, преди брат Закарал най-сетне да отговори.

Да. Това е най-вероятният изход.

— Значи трябва да отидем при сестрите. — Изтощение обгръщаше Клеъри като плащ затваряше клепачите й, вгорчаваше вкуса в устата й. Тя потърка очи в опит да го прогони. — Още сега.

— Аз не мога — каза Магнус. — Само жени, и то ловци на сенки, могат да прекрачат прага на Елмазената цитадела.

— Ти също няма да ходиш— заяви Джослин на Клеъри с възможно най-строгия си глас, същия, който използваше за забрани от рода на „не, няма да обикаляш по клубовете със Саймън след полунощ”. — Тук, зад магическите бариери на Магнус, ще си в по-голяма безопасност.

— Изабел — обади се Алек. — Изабел може да отиде.

— Имаш ли някаква представа къде е? — попита Клеъри.

— Вкъщи, предполагам — сви рамене Алек. — Мога да й звънна…

— Аз ще се погрижа — намеси се Магнус, като извади телефона с едно движение и написа съобщение с умение, плод на дългогодишна практика. — Късно е и няма защо да я будим. Всички се нуждаем от почивка. Ако ще ви пращам при Железните сестри, ще трябва да го направим утре.

— Аз ще я придружа — каза Джослин. — Никой не търси точно мен, а е по-добре да не ходи сама. Вече не съм ловец на сенки, но някога бях. Нужно е само един от нас да е с ненакърнена репутация.

— Не е честно — възпротиви се Клеъри.

Майка й отказваше да я погледне.

— Клеъри…

— През последните две седмици на практика се превърнах в затворник. — Тя се изправи на крака, гласът й трепереше. — Клейвът ми забрани да търся Джейс. А сега, когато той дойде при мен — при мен — ти не ми разрешаваш да отида с теб при Железните сестри…

— Не е безопасно. Джейс най-вероятно те следи магически…

Тук вече Клеъри не издържа.

— Всеки път, когато се опиташ да ме предпазиш от нещо, съсипваш живота ми!

— Не, колкото повече се сближаваше Джейс, толкова повече сама съсипваш живота си! — също толкова рязко отвърна майка й. — Всеки риск, който си поемала, всяка опасност, на която си се излагала, са били заради него! Той опря нож в гърлото ти, Клариса…

— Не беше той — каза Клеъри с най-тихия и опасен глас, на който бе способна. — Смяташ ли, че бих останала и за миг с момче, което ме заплашва с нож, дори да го обичах? Може би твърде дълго си живяла в света на мунданите, мамо, но магия съществува. Онзи, който ме нарани, не беше Джейс. Беше демон с неговото лице. Онзи, който ме търси сега, също не е Джейс. Но ако умре…

— Отива си и шансът някога да си върнем Джейс — довърши Алек.

— Ако изобщо има такъв — рече Джослин. — Господи, Клеъри, само погледни доказателствата. Мислеше, че сте брат и сестра! Пожертва всичко, за да го спасиш, а един Велик демон го използва, за да се добере до теб! Кога най-сетне ще приемеш, че не ви е писано да бъдете заедно?

Клеъри се олюля, сякаш я бяха зашлевили. Брат Закарая стоеше неподвижен като статуя, все едно никой не крещеше, а Магнус и Алек ги гледаха с широко отворени очи. Бузите на Джослин бяха пламнали, очите й горяха от гняв. Неспособна да говори, Клеъри рязко се обърна, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята за гости зад себе си.

— Е, добре, ето ме — каза Саймън. На покрива духаше студен вятър и той мушна ръце в джобовете на дънките си. Не че усещаше студа, просто му се струваше, че така трябва да постъпи. Когато отново заговори, повиши глас: — Дойдох. Къде си?

Градината на покрива на хотел „Гринич” (който в момента бе затворен и поради това — празен) бе направена в английски стил, с грижливо оформени миниатюрни дръвчета, елегантно разпръснати мебели от ракита и от стъкло, както и чадъри, които плющяха на вятъра. Голи в зимния студ, решетки за увивни рози осейваха каменните стени, които обграждаха покрива и над които Саймън виждаше светлините на Ню Йорк.

— Тук съм — разнесе се глас и от един ракитен стол се надигна строен силует. — Бях започнал да се чудя дали изобщо ще се появищ дневни вампире.

— Рафаел. — В гласа на Саймън прозвуча примирение. Той тръгна по дървената настилка, която лъкатушеше между цветните лехи и изкуствените езерца, обградени с лъскав кварц. — И аз се чудех същото.

Приближи се малко и сега вече го видя съвсем ясно. Саймън имаше прекрасно нощно зрение и единствено умението на Рафаел да се слива със сенките му бе попречило да го види по-рано. Другият вампир носеше черен костюм, а на китките му проблясваха копчета за ръкавели с формата на окови. Все още имаше ангелско, момчешко лице, ала погледът, който спря върху Саймън, бе студен.