Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Какво има? — попита Джордан, сякаш почувствал внезапната й напрегнатост. А може би наистина бе така.

— Спешен случай. — Тя се обърна, стиснала телефона в ръка. — Призив за битка. Изпратено е до всички в глутницата. От Люк… и Магнус. Трябва да тръгнем още сега.

Клеъри седеше на пода в банята на Джейс, с изпънати крака пред себе си и облегнала гръб на ваната. Беше отмила кръвта от лицето и тялото си, а след това бе изплакнала окървавената си коса в умивалника. Облякла бе церемониалната рокля на майка си, но я бе вдигнала до бедрата; допирът на пода до стъпалата и прасците й бе студен.

Сведе очи към ръцете си. Би трябвало да изглеждат различно, помисли си тя. Ала те си бяха точно както преди — с тънки пръсти, късо изрязани нокти (не ти трябват дълги нокти, ако си художник) и лунички по кокалчетата. И лицето й си бе същото. Тя цялата изглеждаше съвсем същата, ала не беше така. Последните няколко дни я бяха променили по начин, който дори самата тя все още не осъзнаваше напълно.

Изправи се и се погледна в огледалото. Беше толкова бледа между огнените цветове на роклята и на косата си. Синини украсяваха раменете и гърлото й.

— Любуваш ли си се? — Не беше чула Себастиан да отваря вратата, ала ето че той бе там, облегнат на касата на вратата, с познатата ехидна усмивчица върху устните. Носеше нещо като униформа, каквато Клеъри не бе виждала преди — същият здрав материал, но ален, като току-що пролята кръв. Освен това бе добавил и аксесоар към тоалета си — арбалет. Държеше го небрежно с една ръка, макар че оръжието несъмнено бе тежко.

— Изглеждаш прелестно, сестричке. Ще ми бъдеш достойна спътница.

Клеъри преглътна отговора си, заедно с вкуса на кръв, който все още усещаше в устата си.

Опита да се промуши между него и касата на вратата, но Себастиан я улови за ръката и прокара пръсти по голото й рамо.

— Добре. Нямаш знак тук. Ненавиждам, когато жените съсипват кожата си с белези. Нека знаците ти си останат върху ръцете и краката.

— Бих предпочела да не ме докосваш.

Себастиан изсумтя и вдигна арбалета. В него бе запъната стрела, готова за изстрел.

— Тръгвай. Аз идвам след теб.

Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да не се отдръпне погнусено от него, но все пак се обърна и тръгна към вратата; струваше й се, че кожата й гори между раменете, там където смяташе, че сочи върхът на арбалета. Слязоха по този начин по стълбите, все така прекосиха кухнята и дневната. Изсумтявайки при вида на руната, която Клеъри бе надраскала на стената, Себастиан посегна покрай нея и под ръката му се появи врата. Тя се отвори от само себе си, разкривайки само мрак.

Арбалетът побутна Клеъри в гърба.

— Хайде.

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи в сенките.

Алек натисна с цяла длан копчето на малкия асансьор и се облегна тежко на стената.

— С колко време разполагаме?

Изабел погледна светещия екран на телефона си.

— Около четирийсет минути.

Асансьорът рязко се понесе нагоре, а Изабел хвърли скришом поглед на брат си. Стори й се уморен — под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки ръста и силата си, със своите сини очи и мека черна коса, която му стигаше почти до яката, Алек изглеждаше по-крехък, отколкото бе всъщност.

— Добре съм — отговори той на неизречения й въпрос. — Ти си тази, която ще загази, задето не си се прибирала. Аз съм пълнолетен. Мога да правя каквото си искам.

— Всяка вечер пращах съобщения на мама, за да й кажа, че съм с теб и Магнус — заяви Изабел, докато асансьорът спираше. — Не е като да не е знаела къде съм. И като стана дума за Магнус…

Алек се пресегна покрай нея и отвори решетъчната врата на асансьора.

— Какво?

— Всичко наред ли е между вас? Искам да кажа, разбирате ли се?

Алек я изгледа невярващо, докато излизаше в коридора.

— Всичко е тръгнало по дяволите, с всяка секунда губим почва под краката си, а ти питаш за връзката ми с Магнус?

— Винаги съм се чудила за този израз — замислено каза Изабел, подтичвайки след брат си по коридора. Алек имаше страшно дълги крака и макар тя да беше бърза, можеше да бъде страшно трудно да не изостава от него, ако той поиска. — Къде отива цялата тази изгубена почва?

Алек, който бе парабатаи на Джейс достатъчно отдавна, за да се е научил да не обръща внимание на подобни отклонения от темата, заяви:

— Всичко между нас е наред… предполагам.

— О! Предполагащ че е наред? Знам какво означава това, изречено от теб. Какво стана? Скарахте ли се?

Алек потропваше по стената с пръсти, докато бързаха по коридора — сигурен знак, че се чувства неудобно.