Касандра Клеър - Град на изгубени души

Себастиан тръгна към нея, мускулите на ръцете му бяха напрегнати, а черните му очи проблясваха като очите на акула. Всяваше ужас и Клеъри знаеше, че би трябвало да се бои, но вместо това изпитваше единствено хладна откъснатост от всичко. Времето сякаш започна да тече по-бавно. Тя си припомни битката в антикварния магазин в Прага, как се бе потопила в един свой свят, където всяко движение бе прецизно като часовникова стрелка. Себастиан посегна към нея и тя се оттласна от земята, изритвайки краката му.

Той политна напред, а тя се претърколи настрани, за да го избегне, и скочи. Този път не си губи времето в напразни опити да бяга — вместо това сграбчи една порцеланова ваза от масата и докато Себастиан се изправяше на крака, я стовари върху главата му. Вазата се счупи, пръскайки вода и листа, а Себастиан се олюля и отстъпи назад с внезапно почервеняла от кръв сребристобяла коса.

Той изръмжа и се нахвърли отгоре й. Усещането бе като да я блъсне топуз. Клеъри политна върху масата и я строши, озовавайки се на пода сред взрив от стъклени парчета и агония. Изпищя, когато Себастиан се приземи върху нея, притискайки тялото й към натрошените стъкла, изкривил устни в зла гримаса. Вдигна ръка и я зашлеви през лицето с опакото. Потеклата кръв я заслепи, вкусът й я задави, а солта опари очите й. Тя сви коляно и с все сила го заби в стомаха му, но резултатът бе като да изрита стена. Себастиан стисна ръцете й и ги долепи от двете страни на тялото й.

— Клеъри, Клеъри, Клеъри. — Говореше накъсано — значи поне бе успяла да му изкара въздуха. Тънка струйка кръв се стичаше от раната на главата му и обагряше косата му в алено. — Не беше никак зле. В Идрис не те биваше особено в битките.

— Махни се от мен…

Брат й доближи лице до нейното. Езикът му се показа между устните. Клеъри опита да се отдръпне, ала не бе достатъчно бърза и той близна кръвта по лицето й, ухилвайки се широко. От усмивката устната му се разцепи и по брадичката му покапа кръв.

— Попита ме на кого принадлежа — прошепна той. — Принадлежа на теб. Кръвта ти е и моя кръв, костите ти — и мои кости. Първият път, когато ме видя, ти се сторих познат, нали? Точно както и ти на мен.

Клеъри го зяпна.

— Ти си се побъркал.

— Пише го и в Библията. Песен на песните. „Пленила си сърцето ми, сестро моя, невесто моя; пленила си сърцето ми с един поглед от очите си, с една огърлица на шията си.” — Пръстите му докоснаха шията й, пъхнаха се под верижката около нея, същата, на която някога висеше пръстенът на Моргенстърн, и Клеъри се запита дали не иска да я удуши. — „Аз спях, но сърцето ми беше будно; И ето, гласът на възлюбения ми, той хлопна и казва: Отвори ми сестро моя, възлюбена моя.” — Кръвта му капеше по лицето й. С огромно усилие Клеъри наложи на тялото си да не мърда, когато той свали ръка от гърлото й и я плъзна надолу към кръста й, пъхвайки пръсти под колана на дънките й. Кожата му бе топла, изгаряща; Клеъри чувстваше, че я желае.

— Ти не ме обичаш— каза с изтънял глас, тъй като от тежестта му й бе трудно да диша. Спомни си думите на майка си, че всяко чувство, показано от Себастиан, е само преструвка. Мислите й бяха кристално ясни и тя безмълвно благодари на еуфорията от битката, задето й помагаше да се съсредоточи, макар от докосването на Себастиан да й се повдигаше.

— А теб не те е грижа, че съм ти брат. Знам какво изпитваше към Джейс, дори когато вярваше, че си му сестра. Не можеш да ме излъжеш

— Джейс е по-добър от теб.

— Никой не е по-добър от мен. — Той се ухили — бели зъби и алена кръв. — „Градина затворена е сестра ми… извор затворен, източник запечатан.”* Но вече не, нали? Джейс се погрижи за това. — Той се заигра с копчето на дънките й и Клеъри се възползва от разсейването му, за да си избере добро по размер триъгълно парче стъкло и да забие назъбения ръб в рамото му.

* Песен на песните 4:9, 5:2 и 4:12. — Бел. прев.

Стъклото се плъзна по пръстите й и ги сряза. Себастиан изкрещя и се дръпна назад, по-скоро от изненада, отколкото от болка — бойното облекло го предпазваше. Клеъри отново заби стъклото, още по-силно, този път — в бедрото му и когато той се надигна, за да се дръпне, го удари с лакът в гърлото. Брат й политна настрани, като се давеше, а Клеъри се претърколи и го притисна под себе си, издърпвайки окървавения стъклен отломък от крака му. Замахна към пулсиращата вена на врата му… и спря.

Себастиан се смееше. Лежеше под нея и се смееше така, че тялото й вибрираше от смеха му. Кожата му бе изцапана с кръв — нейната кръв, която капеше отгоре му и неговата кръв там, където Клеъри го бе порязала; сребристобялата му коса също лепнеше от кръв. Той отпусна ръце на пода, разперени като криле — прекършен ангел, паднал от небето.