Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Значи няма какво повече да чакаме. Да вървим. — В гласа на Изабел имаше панически нотки. — Ако искаме да му попречим…

— Из, ние сме само четирима — напомни Алек. — Дори не знаем срещу колко многочислен противник ще трябва да се изправим…

Саймън погледна към Магнус, който наблюдаваше спорещите Алек и Изабел със странно дистанцирано изражение.

— Магнус, защо просто не отворихме портал, за да отидем във фермата? Нали прехвърли половината Идрис в долината Брослинд по този начин.

— Исках да ти дам достатъчно време да размислиш— отвърна Магнус, без да сваля очи от гаджето си.

— Но можем да отворим портал тук. Искам да кажа, ти можеш да го направиш.

— Аха — отговори Магнус. — Но Алек е прав — нямаме представа срещу колко многочислен противник ще се изправим. Аз съм доста могъщ магьосник, но Джонатан Моргенстърн не е обикновен ловец на сенки… нито пък Джейс, като стана дума. А ако успеят да призоват Лилит… е, тя ще бъде много по-слаба от преди, но все пак ще е Лилит.

— Но тя е мъртва — обади се Изабел. — Саймън я уби.

— Великите демони не умират — обясни Магнус. — Саймън… я разпръсна между световете. Ще й отнеме дълго време, докато си възвърне физическото въплъщение и в продължение на години ще бъде слаба. Освен ако Себастиан не я призове. — Той прокара пръсти през влажната си щръкнала коса.

— Нали разполагаме с меча — каза Изабел. — Можем да обезвредим Себастиан. Освен това имаме Магнус и Саймън…

— Дори не сме сигурни, че мечът ще подейства — прекъсна я Алек. — Пък и каква полза от него, ако не можем да се доберем до Себастиан. А на всичкото отгоре Саймън вече не е

Господин Несъкрушим — сега може да бъде убит също като нас.

Те всички погледнаха към Саймън.

— Трябва да опитаме — заяви той. — Вижте… вярно, че не знаем колко противници ще заварим там, но все още разполагаме с време — малко, но достатъчно (ако отворим портал), за да повикаме подкрепления.

— Откъде по-точно? — поиска да узнае Изабел.

— Ще отида при Мая и Джордан в апартамента. — Саймън трескаво прехвърляше възможностите през ума си. — Да видя дали Джордан няма да успее да получи помощ от Претор Лупус. Магнус, ти иди в участъка и виж кои членове на глутницата ще съумееш да привлечеш Изабел и Алек?

— Искаш да се разделим? — повиши глас Изабел. — Ами огнени съобщения или…

— Никой няма да повярва на огнено съобщение за нещо такова — прекъсна я Магнус. — И освен това те са за ловците на сенки. Наистина ли искаш да предадеш тази информация на Клейва чрез огнено съобщение, вместо да отидеш в Института?

— Добре. — Изабел отвори вратата на колата, но не влезе, а извади меча на Ангела. В привечерния сумрак той проблесна като тъмна мълния и фаровете осветиха думите, написани на острието:

Дъждът бе започнал да прилепва черната коса на Изабел за тила й. Изглеждаше наистина впечатляващо, докато се връщаше при тях.

— Значи оставяме колата тук. Ще се разделим, но ще се срещнем след час в Института. Тогава тръгваме, заедно с онези, които сме убедили да дойдат с нас. — Изгледа ги един по един, сякаш ги предизвикваше да й възразят. — Саймън, ти вземи това.

И тя му протегна меча с дръжката напред.

— Аз? — слиса се Саймън. — Но аз не… никога досега не съм използвал меч.

— Ти го получи — заяви тя. — Ангелът го даде на теб, Саймън, и ти ще го носиш

Клеъри се втурна по коридора и изтрополя по стълбите, тичайки към мястото в стената, където според Джейс се намираше единственият изход и вход на апартамента.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Трябваха й само няколко секунди, за да направи онова, което трябваше да бъде направено. Чу как ботушите на Себастиан издрънчаха по стълбището зад нея и това й даде допълнителен тласък, така че едва не се удари в стената. Заби острието на стилито и трескаво зарисува руна — простичка като кръст и едновременно нова като току-що родено бебе…

Себастиан я сграбчи за якето и я дръпна назад, при което стилито изхвърча от ръката й. Клеъри ахна, когато той я вдигна във въздуха и я блъсна в стената с такава сила, че й изкара въздуха. След това погледна знака, който бе нарисувала, и устните му се извиха в ехидна усмивка.

— Руна за отваряне? — изсъска в ухото й. — И дори не си я довършила. Не че има значение. Наистина ли вярващ че можеш да отидеш някъде, където да не те открия?

Клеъри му отговори с епитет, за който в „Св. Ксавиер” без съмнение биха я изгонили от час. Когато Себастиан отвори уста, за да се разсмее, тя вдигна ръка и го зашлеви толкова яростно, че пръстите я заболяха. Хванат неподготвен, той поохлаби хватката си и Клеъри се отскубна, след което се преметна през масата и се втурна към спалнята на долния етаж, която поне се заключваше…