Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Латинският ти е по-добър, отколкото мислех.

— Бързо се уча.

— Но не достатъчно. — Той пусна брадичката й. — А сега върви в банята и се оправи — нареди и я побутна. След това взе церемониалната рокля на майка й от леглото и я тикна в ръцете й. — Времето напредва, а търпението ми се изчерпва. Ако до десет минути не си готова, ще вляза при теб. Повярвай ми, това никак няма да ти хареса.

— Умирам от глад — каза Мая. — Имам чувството, че не съм яла от дни. — Тя отвори вратата на хладилника и надникна вътре. — Гадост!

Джордан я придърпа към себе си и като обви ръце около нея, зарови лице в тила й.

— Може да си поръчаме нещо. Пица. Тайландска храна, мексиканска… каквото поискаш. Стига да не струва повече от двайсет и пет долара.

Мая се обърна в прегръдките му, като се смееше. Носеше една от неговите ризи, която бе голяма и на Джордан, а на нея й стигаше до коленете. Косата й бе вдигната и вързана на врата.

— Ама че си прахосник! — подхвърли тя.

— За теб — каквото поискаш. — Повдигна я през кръста и я сложи да седне на един от столовете до кухненския плот. — Може да си поръчаш тако. — Той я целуна. Устните му бяха сладки, с лек вкус на мента от пастата за зъби. Мая почувства електричеството, което преминаваше през нея всеки път, когато го докоснеше — онова, което започваше в основата на гръбнака й и плъзваше до всяко нервно окончание в тялото й.

Изкиска се до устните му и обви ръце около врата му. Пронизителен звън секна песента на кръвта й и Джордан се обърна, сбърчил вежди.

— Телефонът ми. — Като я държеше с една ръка, той затършува по плота зад себе си. Докато го намери, телефонът бе спрял да звъни, но той все пак го погледна и се намръщи. — Претор Лупус.

Те никога не звъняха или поне го правеха изключително рядко. Само когато бе въпрос на живот и смърт. Мая въздъхна и се облегна назад.

— Най-добре вдигни.

Джордан кимна и поднесе слушалката към ухото си. Гласът му бе като тихо мърморене някъде в подсъзнанието й, докато тя скачаше от плота, за да отиде до хладилника, където бяха закачени менютата на различни ресторанти, които доставяха по домовете. Прегледа ги и когато откри едно от любимия й местен ресторант за тайландска храна, се обърна, стиснала го в ръка.

Джордан стоеше насред дневната, пребелял като платно, телефонът — забравен в ръката му. От слушалката се носеше далечен металически глас, който викаше името му.

Мая изпусна менюто и се втурна към него. Взе телефона от ръката му, затвори го и го постави върху плота.

— Джордан? Какво е станало?

— Съквартирантът ми… Ник… нали си спомняш? — Лешниковите му очи се взираха невярващо пред себе си. — Не го познаващ но…

— Видях негови снимки — каза Мая. — Станало ли е нещо?

— Мъртъв е.

— Как?

— Разкъсано гърло, а цялата му кръв — източена. Мислят, че е открил онази, за която отговаряше, и тя го е убила.

— Морийн? — Мая бе шокирана. — Но тя е още момиченце.

— Сега е вампир. — Джордан си пое с усилие дъх. — Мая…

Тя се взираше в него. Очите му бяха замъглени, косата — разрошена. Внезапно в гърдите й се надигна паника. Да се целува и прегръща с някого, дори да прави секс — беше едно. Но да утешава някой, който току-що е преживял тежка загуба, бе нещо съвсем различно. То означаваше отдаденост. Означаваше загриженост. Означаваше, да искаш да облекчиш болката му и в същото време да благодариш на Бога, че нещастието не е сполетяло него.

— Джордан — меко каза тя и като се повдигна на пръсти, обви ръце около него. — Съжалявам.

Сърцето му биеше силно до нейното.

— Ник беше само на седемнайсет.

— Той беше претор, също като теб — напомни му тя все така меко. — Знаел е, че е опасно. Ти си само на осемнайсет. — Джордан я прегърна още по-силно, но не каза нищо. — Джордан, обичам те. Обичам те и наистина съжалявам.

Усети как той застина. Изричаше тези думи за първи път, откакто го бе сторила няколко седмици преди да бъде ухапана. Джордан сякаш не смееше да изпусне дъха си. Най-сетне го стори и то прозвуча като въздишка.

— Мая — дрезгаво започна той. И тогава, колкото и да бе невероятно, преди Джордан да успее да каже още нещо, телефонът й иззвъня.

— Не му обръщай внимание. Няма да вдигна.

Джордан я пусна с омекнало лице, по което се четяха скръб и изумление.

— Не. Може да е нещо важно. По-добре се обади.

Мая въздъхна и отиде до кухненския плот. Телефонът бе спрял да звъни, но на екрана мигаше съобщение и тя усети, че стомахът и се свива.