Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Няма проблем - заяви и затвори багажника. Не изглеждаше разтревожен; същият Джулиън, същата спокойна усмивка. - Пък и не се нуждая от нея.

Вдигна нехайно арбалета и след миг една стрела се заби право в охранителната камера над портата. Тя се пръсна сред скрибуцане на строшен метал и струйка дим.

- Фукльо - подхвърли Ема и прибра меча си в ножницата.

- Аз съм твоят парабатай. Понякога се налага да се поизфукам. Иначе всички има да се чудят защо не си се отървала от мен.

По една алея наблизо се зададе възрастна двойка, разхождаща немска овчарка, и Ема с усилие потисна желанието да скрие Кортана, макар да знаеше, че оръжието е замаскирано с магически прах. В очите на минаващите наоколо мундани двамата с Джулиън изглеждаха като обикновени тийнейджъри, дългите ръкави скриваха руните им. Двойката сви зад ъгъла и се скри от погледите им.

- Не съм се отървала от теб, защото се нуждая от публика за остроумните си забележки - заяви Ема, когато отидоха до портата и Джулиън извади стилито си, за да нарисува руна за отваряне.

Портата се открехна и той се обърна странично, за да мине през нея.

- Какви остроумни забележки?

- 0, ще ми платиш за това - измърмори Ема и го последва. - Аз съм невероятно остроумна.

Джулиън се засмя. Бяха стигнали до алея, отвеждаща до къща със сводеста входна врата, от двете страни на която имаше огромни прозорци. Осветлението по протежение на алеята беше запалено, ала къщата тънеше в мрак и тишина.

Ема изкачи стъпалата на бегом и надниква през един от прозорците. Не видя нищо освен неясни, тъмни очертания.

-Вкъщи няма никой... ау! - Тя отскочи назад, когато нещо се блъсна в прозореца. Беше малка космата топка. Слуз оплиска стъклото. Приклекнала, Ема вече вадеше тънка кама от ботуша си. - Какво е? - Тя се изправи. - Демон раум? Или...

- Според мен е минипудел - отвърна Джулиън; ъгълчето на устата му потръпваше. - И не мисля, че е въоръжен - добави, когато Ема се обърна и впери обвинителен поглед в това, което действително се оказа малко куче, долепило муцуна до стъклото. - Всъщност почти напълно съм сигурен.

Ема го удари по рамото, а после нарисува руна за отваряне върху входната врата. Разнесе се изщракване на ключалка и вратата зейна.

Кучето престана да ближе прозореца и изскочи навън с лай. Описа кръг около тях, а после се втурна към единия край на двора. Джулиън хукна след него.

Ема го последва, нагазвайки във високата до глезените трева. Беше приятна градина, ала никой не се бе грижил наистина сериозно за нея. Растенията бяха оставени на произвола, нацъфтелите живи плетове имаха нужда от подкастряне. Около басейна се издигаше висока до кръста желязна ограда, чиято порта зееше отворена. Когато се приближи, Ема видя, че Джулиън бе застанал до нея, съвършено неподвижен. Басейнът бе от онези, в които имаше светодиодни лампи, преминаващи през дъга от ярки цветове. Край него бяха наредени метални шезлонги с бели възглавници, върху които бяха изпопадали борови иглички и цветове на джакаранда.

Ема забави крачка, когато наближи водата. Кучето бе приклекнало до стълбата на басейна и скимтеше. За миг Ема си помисли, че вижда просто сянка, паднала над водата, но после осъзна, че е тяло. Мъртва жена с бял бански се носеше на повърхността на басейна надолу с лицето. Дълга черна коса се разстилаше около главата й, ръцете й бяха разперени. На лилавата светлина на лампите кожата й изглеждаше синкава.

- В името на Ангела, Джулс... - ахна Ема.

Не че не беше виждала мъртви тела и преди. Всъщност беше виждала цял куп. Мундани, ловци на сенки, убити деца в Залата на Съглашението. И все пак в това тяло имаше нещо особено тъжно - жената бе толкова дребна, толкова слабичка, че можеха да се видят линиите на гръбначния й стълб.

На един от шезлонгите имаше червено петно и Ема се приближи, мислейки, че е кръв. Оказа се обаче ръчна чанта на „Валентино", изработена от яркочервена кожа. Беше по-луразкопчана и от вътрешността й бяха изпаднали златно портмоне и розов телефон.

Ема погледна телефона, а после вдигна портмонето и го отвори.

- Казва се Ава Ли. На... била е на двайсет и две години. Това е домашният й адрес. Трябва да е била приятелката му.

Кучето отново изскимтя и легна, отпуснало лапички на ръба на басейна.

- Според него тя се дави - каза Джулиън. - Иска да я спасим.

- Не бихме могли - меко отвърна Ема. - Погледни телефона. От два дни насам няма прието обаждане. Според мен е мъртва поне оттогава. Нищо не бихме могли да направим, Джулс.