Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън се свлече на колене. Изглеждаше замаян, макар да беше очевидно, че се опитва да се съпротивлява.

- Трябва да се махнем от тук - каза дрезгаво. - Стрелецът може да се върне, сам или с още...

Гласът му секна. Той политна назад и се простря в тревата. По-бързо, отколкото се бе движила някога, Ема прескочи басейна, но дори така не успя да стигне навреме, за да го улови, преди да падне.

Над океана се събираха облаци. Вятърът на покрива беше хладен, океанът действаше като гигантски климатик. Докато вървеше предпазливо по керемидите, Кристина чуваше грохота на разбиващите се вълни в далечината. Какво бе онова у семейство Блекторн и Ема, заради което поне половината от времето, откакто беше в Лос Анджелис, тя бе прекарала по покривите?

Марк седеше близо до един от медните улуци, провесил крака през ръба, а вятърът развяваше русата коса около лицето му. Ръцете му, дълги, бели и голи, се подпираха на керемидите зад него.

В едната от тях имаше телефон. Изглеждаше несъвместимо... беше несъвместимо - елфическо момче с дълга, разрошена коса на фона на звездите зад него, а в ръката му -телефон.

- Толкова съжалявам, Хелън - чу го да казва и думите бяха пропити с толкова дълбока обич и самота, че Кристина едва не се обърна, за да си тръгне.

Да се отдалечи незабелязано обаче беше невъзможно -Марк я беше чул да се приближава. Завъртя глава към нея и й даде знак да остане.

Кристина се спря колебливо. Дру й бе казала, че ще открие Марк на покрива, а останалите бяха настояли да отиде при него и да провери дали всичко е наред. Беше се зачудила дали точно тя е тази, която би трябвало да го направи, ала Тай и Ливи бяха погълнати от превода си, а Дру, усетила бе тя, като че ли се боеше от резките думи на Марк. А не можеха да изпратят Тави да доведе големия си брат от покрива. И така, макар и малко неохотно, Кристина се беше покачила горе.

Сега обаче, когато беше тук, усети, че я обзема мъчително състрадание към момчето, което седеше на ръба. Лицето му, докато говореше с Хелън... не можеше да си представи какво изпитва - да знае, че в семейството му има още някой досущ като него, със същата кръв във вените и същите предци, и да бъде разделен от него от жесток, неотменим закон.

- И аз те обичам, сестро - каза Марк и свали телефона. Беше стар модел, с екран, който проблесна и угасна, когато разговорът приключи.

Той го прибра в джоба си и се обърна към Кристина, а вятърът все така развяваше светлата му коса.

- Ако си дошла да ми кажеш, че се държах зле, вече го знам.

- Не заради това съм тук. - Кристина дойде по-близо, но не седна.

- Ала и ти мислиш така. Държах се зле. Не биваше да говоря на Джулиън по този начин, особено пред малките.

- Аз не го познавам добре - отвърна Кристина предпазливо. - Но смятам, че се безпокои за теб и затова не искаше да отидеш с тях.

- Знам. - Отговорът му я изненада. - Имаш ли представа какво е по-малкият ти брат да се безпокои за теб, сякаш ти си детето? - Той зарови пръсти в косата си. - Докато ме нямаше, мислех, че Хелън ще се грижи за тях. Нито за миг не съм предполагал, че целият товар ще легне върху раменете на Джулиън. Сега той е родителят. Непознаваем за мен.

Кристина си помисли за Джулиън, за тихата му компетентност и грижовните усмивки. Спомни си как се бе пошегувала с Ема, че като нищо ще се влюби в Джулиън, когато се запознае с него. А той се бе оказал много по-красив, отколкото си го бе представяла благодарение на размазаните снимки и неясните описания на Ема. Ала макар да го харесваше, се съмняваше, че би могла да го обикне. Твърде голяма част от него бе скрита зад това.

- Голяма част от него, струва ми се, е скътана дълбоко, далеч от чужди очи - каза тя на глас. - Виждал ли си стенописа в стаята му? Онзи с приказния мотив? Струва ми се, че Джулиън е като онзи замък, обграден от тръни, които е насадил, за да се предпази. Ала с течение на времето тези тръни може да бъдат отрязани. Вярвам, че отново ще познаеш брат си.

- Не знам c колко време разполагам. Ако не разрешим загадката им, Дивият лов отново ще ме повика при себе си.

- Искаш ли да се върнеш при тях? - меко попита Кристина.

Вместо отговор, Марк вдигна очи към небето.

- Затова ли идваш на покрива? Защото от тук можеш да видиш Лова, ако минат наблизо?

Марк дълго мълча, а после каза:

- Понякога ми се струва, че ги чувам. Че мога да чуя звука от копитата им по облаците.

Кристина се усмихна.

- Харесва ми как говориш. Прилича на поезия.

- Говоря така, както ме научиха те. Толкова много години, прекарани под тяхно влияние. - Той обърна длани и ги сложи върху коленете си. От вътрешната страна на китките му имаше причудливи издължени белези.