Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън сведе поглед към GPS-a и зави наляво, отправяйки се към хълмовете.

- Често ли се чуваш с Клеъри?

- Около веднъж в месеца. - Клеъри й се обаждаше, за да види как е, откакто се бяха запознали в Идрис, когато Ема бе на дванайсет години. Това бе едно от малкото неща, които Ема не споделяше с Джулс - разговорите с Клеъри й се струваха нещо, което принадлежеше единствено на нея.

- Още ли е с Джейс?

Ема се засмя и усети как напрежението й се отцежда. Клеъри и Джейс бяха институция, легенда. Създадени един за друг.

- Кой би скъсал с него?

- Аз бих го направил, ако не обръща достатъчно внимание на моите нужди.

- Е, тя не ми разказва за любовния си живот. Но, да, все още са заедно. Ако скъсат, като нищо завинаги ще съм престанала да вярвам в любовта.

- Не знаех, че изобщо вярваш в нея - подхвърли Джулс, а после замълча, сякаш изведнъж бе осъзнал какво бе казал. -Нямах това предвид.

- Само защото не бях влюбена в Камерън... - започна Ема възмутено.

- Не беше? - Колоната тръгна по-бързо и колата се стрелна напред. Джулиън удари с ръка по волана. - Виж, това не ми влиза в работата. Забрави. Забрави, че попитах за Джейс и Клеъри или за Саймън и Изабел...

- Не си ме питал за Саймън и Изабел.

- Не съм ли? - Ъгълчето на устата му потръпна. - Знаеш ли, че Изабел беше първото ми увлечение?

- Естествено, че знам. - Ема го замери с капачката на бутилката си с вода. - Беше толкова очевидно! Как само я зяпаше на партито след сватбата на Ейлийн и Хелън.

Той се дръпна, за да избегне капачката.

- Не съм я зяпал.

- Зяпаше я и още как. Е, ще обсъдим ли какво ще търсим в къщата на Уелс?

- Мисля да действаме по вдъхновение.

- „Успешното решение е в своевременното действие -тъй както сокол връхлита ненадейно, което му позволява да порази и унищожи жертвата си" 20- каза Ема и Джулиън я погледна слисано.

- Това да не беше цитат от „Изкуството на войната"?

- Може би. - Ема почувства прилив на толкова силно щастие, че почти приличаше на мъка: беше заедно с Джулс, двамата се шегуваха, всичко бе такова, каквото би трябвало да бъде между парабатай. Бяха навлезли в жилищна част -просторни имения, потънали в цветя, се издигаха над високи плетове, сгушени зад широки алеи.

- Да не се опитваш да бъдеш лаконична? Знаеш как гледам на опитите за лаконичност в колата ми.

- Колата не е твоя.

- Така или иначе, ето че пристигнахме - заяви Джулс и като отби до бордюра, угаси двигателя. Беше се смрачило, но все още не бе съвсем тъмно и Ема видя къщата на Уелс. Изглеждаше точно така, както на сателитните снимки на компютъра - върховете на покрива едва се показваха иззад внушителната стена, обрасла в бугенвилии.

Джулиън натисна копчето, което затваряше прозорците, и Ема го погледна.

- Много скоро ще се стъмни. Трябва ли да се безпокоим за демонска активност?

- Може би. - Той провери в жабката. - Сензорът не показва нищо, но няколко руни няма да ни навредят.

- Добре.

Ема запретна ръкави и протегна ръце. Джулиън извади обгърнатото си от меко сияние стили и в тъмнината на колата се наведе, допря върха до кожата й и започна да рисува. Ема усещаше допира на косата му до шията и бузата си и вдъхваше слабото ухание на карамфил, което го обгръщаше.

Сведе поглед надолу и докато черните линии на руните плъзваха по кожата й, си спомни какво бе казала Кристина за Джулс: „Има красиви ръце“. Зачуди се дали досега ги бе поглеждала наистина. Бяха ли красиви? Те бяха ръцете на Джулиън. Ръце, които рисуваха и се биеха; ръце, които винаги му бяха верни. И затова бяха красиви.

- Готово.

Той се облегна назад, възхищавайки се на работата си. Спретнати руни за прецизност и потайност, за безшумност и равновесие украсяваха ръцете й. Ема свали ръкавите си и извади стилито си.

Джулс потрепери, когато острието се докосна до кожата му. Сигурно беше студено.

- Извинявай - прошепна Ема и подпря свободната си ръка на рамото му. Под палеца си усещаше очертанията на ключицата му, памукът на тениската му бе мек под допира й; стисна го по-силно и връхчетата на пръстите й се плъзнаха по голата кожа над яката му. Джулиън си пое рязко дъх и тя спря. - Заболя ли те?

Той поклати глава, ала Ема не можеше да види лицето му.

- Нищо ми няма.

И като посегна зад себе си, той отвори вратата и след миг вече беше слязъл от колата и си обличаше якето.

Ема го последва навън.

- Още не съм довършила руната за сигурен удар...

Джулиън вече беше отишъл до багажника и го беше отворил. Извади арбалета си и й подаде Кортана и ножницата му.