Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Значи, ще ги излъжем. Ще кажем, че е било обикновено демонско нападение. Ще им се обадя. - Тя посегна към телефона си.

- Не! - Гласът на Джулиън бе достатъчно енергичен, за да я спре. - Мълчаливите братя знаят, когато ги лъжеш! Те притежават Меча на смъртните, Ема. Ще разберат за разследването ни. За Марк...

- Няма да допусна да ти изтече кръвта в някаква кола заради Марк!

- Не - отвърна той, приковал очи в нейните. Те бяха наситено синьо-зелени - единственият ярък цвят в огряната от магическа светлина кола. - Ти ще ме излекуваш.

Ема усещаше, когато Джулс беше наранен, като треска, забила се в кожата й. Физическата болка нямаше значение, а ужасът, единственият ужас, който бе по-силен от страха й пред океана. Страхът, че Джулиън е ранен, че умира. Тя би се отказала от всичко, би понесла всякаква рана, за да не допусне това да се случи.

- Добре - каза, а гласът й прозвуча изтънял и сух в собствените й уши. - Добре. - Пое си дълбоко дъх. - Дръж се.

Разкопча якето си и го метна настрани, а после се наведе между седалките, за да закрепи магическата светлина върху таблото. След това посегна към Джулс. Следващите няколко секунди бяха като някакъв сън, изпълнен с кръвта на Джулс и тежкото му дишане, докато тя го повдигаше нагоре и го подпираше на задната врата. Той не пророни нито звук, докато го местеше, ала от начина, по който хапеше устната си, и от вида на кръвта по устата и брадичката му, Ема изпита усещането, че костите й се трошат в тялото й.

- Якето ти - каза през стиснати зъби. - Ще трябва да го срежа.

Джулс кимна и отметна глава назад, а тя посегна към Кортана. Въпреки че материята бе много здрава, острието премина през нея като нож през хартия. Дрехата се разпадна на парчета, а Ема сряза внимателно предницата на тениската и я подръпна настрани, сякаш белеше плод.

Неведнъж бе виждала кръв, ала този път беше различно. Това бе кръвта на Джулиън и беше толкова много. Беше обляла гърдите и ребрата му; виждаше се мястото, където се беше забила стрелата, както и разкъсаната кожа, когато той я беше издърпал.

- Защо я извади? - попита Ема, докато сваляше пуловера си през главата, оставайки по потничето, което носеше отдолу. Докосна гърдите и тялото му с пуловера си, попивайки част от кръвта.

Дишането на Джулс ставаше все по-накъсано.

- Защото, когато някой... те простреля с лък... - с усилие отвърна той, - първата ти реакция не е... „Благодаря за стрелата, мисля да си я задържа за малко".

- Радвам се да видя, че чувството ти за хумор не е пострадало.

- Както ти казах, тя пареше - обясни той. - Не беше като обикновена стрела. Сякаш във върха й имаше нещо, киселина или нещо такова.

Ема избърса колкото можа от кръвта, която продължаваше да блика от раната и да се стича на тънки струйки по стомаха му, събирайки се в линиите между коремните му мускули. Той имаше дълбоки бразди над костите на таза, тялото му беше кораво и гладко под допира й.

Ема си пое дълбоко дъх.

-Ужасно си кльощав - заяви тя толкова бодро, колкото можа. - Твърде много кафе и недостатъчно палачинки.

- Надявам се да го напишат на гроба ми. - Джулиън простена, когато Ема се премести и тя изведнъж си даде сметка, че се намира в скута му с колене около неговите бедра. Беше странно интимна поза.

- Аз... причинявам ли ти болка?

Той преглътна видимо.

- Опитай отново с иратце.

- Добре. Хвани се за ръкохватката.

- За кое? - Той отвори очи и я погледна.

- Пластмасовата дръжка! Там горе, над прозореца! - посочи Ема. - Хващаш се за нея, когато колата прави завои.

- Сигурна ли си? Аз пък винаги съм си мислил, че е, за да закачаш разни неща.

- Джулиън, сега не е моментът да бъдеш педантичен. Хвани се за дръжката или, кълна се...

- Добре де! - Той улови пластмасовата ръчка и потръпна. - Готов съм.

Ема кимна, остави Кортана настрани и извади стилито си. Може би предишните й руни бяха направени прекалено набързо, прекалено небрежно. Тя винаги бе обръщала много повече внимание на физическата страна на обучението си като ловец на сенки, не толкова на умствените и артистичните аспекти, като умението да прозира под магически прах или да рисува руни.

Допря върха на стилито до рамото на Джулс и започна да рисува, бавно и грижливо. Трябваше да се подпре на него с другата си ръка и макар да се опита да го направи възможно най-леко, усети как той се напряга под пръстите й. Кожата на рамото му беше гладка под допира й, искаше й се да бъде още по-близо до него, да положи ръка върху раната му и да я излекува със силата на волята си...