Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Достатъчно. Беше довършила иратцето. Облегна се назад, стиснала стилито в ръката си. Джулиън се надигна, разкъсаните остатъци от тениската му висяха около раменете му. Пое си дълбоко дъх и сведе поглед към тялото си... и в същия миг иратцето изчезна в кожата му, като топящ се черен лед, погълнат от морето.

Очите му се вдигнаха към Ема и тя видя отражението си в тях - изглеждаше съсипана, обзета от паника, по шията и бялата й блузка имаше кръв.

- Болката отслабна - прошепна той.

От раната отново бликна кръв и се стече по ребрата му, опръсквайки кожения му колан и дънките. Ема положи ръце върху голата му кожа, в гърдите й се надигна паника. Беше горещ, прекалено горещ. Сякаш имаше треска.

- Лъжеш - каза тя. - Джулс. Стига толкова. Ще повикам помощ...

Понечи да слезе от него, ала ръката му се стрелна и се обви около кръста й.

- Ем. Ема, погледни ме.

И тя го погледна. Бузата му беше изцапана с кръв, косата му падаше на влажни тъмни къдрици, ала иначе си беше Джулс, изглеждащ така, както винаги. Лявата му ръка се притискаше до тялото му, ала дясната се вдигна и пръстите му се обвиха около тила й.

- Ем - повтори той, а очите му бяха широко отворени и тъмносини в мътната светлина. - Целува ли се с Марк онази нощ?

- Какво? - Ема зяпна. - Добре, определено си изгубил прекалено много кръв.

Той се раздвижи съвсем леко под нея, но ръката му си остана на мястото, нежна, гъделичкаща фините косъмчета на тила й. - Видях те как го гледаш. Пред „Тризъбеца на Посейдон".

- Ако се притесняваш за Марк, недей. Животът му и така е достатъчно объркан. Не мисля, че има нужда да го объркваме допълнително.

- Не е това. Не се тревожех за Марк. - Джулиън затвори очи, сякаш броеше наум. Когато отново ги отвори, зениците му се бяха превърнали в широки черни кръгове, очертани върху ирисите му. - Навярно би трябвало да е това. Ала не беше.

Да не би да халюцинира, помисли си Ема в паника. Не беше типично за него да говори така несвързано, без никакъв смисъл в думите.

- Ще повикам Мълчаливите братя - заяви тя. - Не ме интересува дали ще ме намразиш завинаги, или пък разследването ще се провали...

- Моля те. - В гласа му ясно се долавяше отчаяние. -Само... само още един опит.

- Още един? - повтори тя.

- Ти ще оправиш това. Ще ме излекуваш, защото сме парабатаи. Връзката ни е завинаги. Веднъж ти го казах, помниш ли?

Ема кимна предпазливо с ръка върху телефона си.

- А силата на руна, дадена ти от твоя парабатай, е специална. С каквото и да е била напоена стрелата, то е целяло да предотврати раната да бъде изцелена, но ти можеш да го поправиш, Ема. Можеш да ме излекуваш. Ние сме парабатай, а това означава, че нещата, които можем да сторим заедно, са... невероятни. - Дънките й бяха изцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете и блузата й, кръв, която не спираше да блика от раната, зейнала грозно върху гладката му кожа. -Опитай - прошепна той с пресъхнала уста. - Ще опиташ ли, заради мен?

Гласът му се извиси при въпроса и в него Ема долови гласа на момчето, което бе някога; спомни си го по-дребен, по-слабичък, по-малък, застанал пред братята и сестрите си в Залата в Аликанте, докато баща му се приближаваше към тях с извадено оръжие. Спомни си какво бе сторил Джулиън тогава. Направил го бе, за да я защити, да защити всички тях, защото той винаги щеше да прави всичко, за да ги защити.

Ема свали ръка от телефона и стисна стилито, толкова силно, че усети как дръжката се заби във влажната й длан.

- Погледни ме, Джулс - каза и очите му срещнаха нейните. Допря върха до кожата му и за миг остана така; неподвижна, тя дишаше и си спомняше.

Джулиън. Част от живота й, откакто се помнеше: двамата се пръскаха с вода в морето и копаеха заедно в пясъка; той слагаше ръка върху нейната и те се дивяха на разликата във формата и дължината на пръстите им. Джулиън, който пееше, ужасно фалшиво, докато шофира; пръстите му в косата й - измъкващи листото, оплело се в нея; ръцете му, които я улавяха в тренировъчната зала, когато тя падаше, отново и отново, и отново. Първия път след парабатайската им церемония, когато, обзета от ярост, задето не можеше да изпълни както трябва едно движение с меча, тя бе забила юмрук в стената, а той се бе приближил, взел бе все още треперещото й тяло в прегръдките си и бе казал: „Ема, Ема, недей да си причиняваш болка. Когато го правиш, аз също я усещам."

В гърдите й нещо сякаш се пропука и тя се учуди, че звукът не отекна в колата. По вените й се разля енергия и стилито се раздвижи в ръката й, прокарвайки изящните очертания на целителна руна върху гърдите на Джулиън. Чу как той изохка и очите му се отвориха. Ръката му се плъзна по гърба й и я притисна към него, зъбите му бяха стиснати.