Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Не е нужно да се държиш нормално - обади се Тай рязко.

- Докато влизахме, се бутна в един уличен телефон и каза: „Извинете, госпожице" - изтъкна Джулиън.

- Възпитано е да се извиниш - отвърна Марк с все същата усмивчица.

- Не и на неодушевени предмети.

- Достатъчно - обяви Ема и им разказа набързо за онова, което се бе разиграло в къщата на Станли Уелс, включително и за тялото на Ава и загадъчната фигура на покрива.

- Значи, е била мъртва, но не като при останалите убийства? - попита Ливи, мръщейки се. - Не изглежда да има връзка, няма никакви надписи по тялото, а и то е било захвърлено в собствения й басейн, а не върху лей-линия...

- Ами типът на покрива? - попита Кристина. - Мислиш ли, че е убиецът?

- Съмнявам се - отвърна Ема. - Носеше арбалет, а никоя от жертвите не е била убита с арбалет. Само че той рани Джулс, така че, когато го открием, ще го накълцам на парчета и ще нахраня рибките си с него.

- Ти нямаш рибки - напомни й Джулс.

- Значи, ще си купя няколко - заяви Ема. - Ще си купя златни рибки и ще ги храня с кръв, докато не им се отвори апетит за човешка плът.

- Ама че отвратително - каза Ливи. - Означава ли това, че трябва да се върнем в къщата на Уелс и да я претърсим?

- Стига само първо да проверим покрива - отговори Ема.

- Няма да можем. - Тай вдигна телефона си. - Проверявах новините. Някой е съобщил за тялото. Мястото е пълно с мундански полицаи. Поне няколко дни няма да можем да припарим до там.

Ема изпусна дъха си ядосано.

- Е, поне имаме това. - Тя вдигна чантата на Ава и изсипа съдържанието й на масата: портмоне, несесер за грим, балсам за устни, огледалце, четка за коса и нещо плоско, златно и лъскаво.

- Няма телефон - отбеляза Тай; между веждите му се беше врязала бръчка на раздразнение и Ема не го винеше -би могъл да научи много от телефона. Твърде жалко, че той лежеше на дъното на басейна.

- Какво е това? - Ливи вдигна лъскавото квадратче. Беше празно.

- Не съм сигурна. - Ема взе портмонето и го прерови. Кредитни карти, шофьорска книжка, около единайсет долара в брой, от които мъничко й се повдигна. Да прибереш улики, бе едно, да вземеш пари - съвсем друго. Не че биха могли да ги върнат на Ава.

- Никакви снимки или нещо такова? - Джулиън надникна над рамото й.

- Не мисля, че хората държат снимки в портмонетата си, освен по филмите - каза тя. - Не и откакто има смартфони.

- И като стана дума за филми. - Ливи сбърчи чело и както се случваше понякога, за миг заприлича на Тай. - Това ми прилича на златен билет. Нали се сещате, от „Чарли и шоколадовата фабрика". - Тя размаха лъскавото парче ламинирана хартия.

- Нека да погледна. - Кристина протегна ръка и Ливи й го подаде тъкмо когато сервитьорката се върна с храната им: сандвичи със сирене за Тай и Ливи, сандвич с пуешко за Кристина, сандвич с бекон, маруля и домат за Джулиън, гофрета за Ема и чиния с ягоди за Марк.

Кристина извади стилито си и като си тананикаше, започна да драска нещо в ъгълчето на златната хартия. Придобил блажен вид, Марк взе каничката с кленов сироп от масата и я обърна над ягодите си, след което взе една и я напъха в устата си цялата, заедно с дръжката. Джулиън го зяпна.

- Какво? - попита Марк. - Това е съвършено нормална храна.

- Ама, разбира се - отвърна Джулиън. - Ако си колибри.

Едната вежда на Марк подскочи.

- Погледнете - каза Кристина и бутна златния лист в средата на масата. Той вече не беше празен. Сега върху него се виждаше блещукащата снимка на сграда, а до нея имаше думи, написани с дебели букви.

ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ

ВИ КАНЯТ НА ЛОТАРИЯТА.

ТАЗМЕСЕЧНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ: 11 АВГУСТ, 19,00 ч.

ТЕАТЪР „ПОЛУНОЩ"

Този билет важи за една група.

Полуофициално облекло.

- Лотарията? - повтори Джулиън. - Това е заглавието на Прочут разказ на ужасите. Да не са го превърнали в пиеса или нещо такова?

- Не ми звучи като пиеса - каза Ливи. - Звучи ми зловещо.

- Може да е зловеща пиеса - подхвърли Тай.

- Също като разказа. - Джулиън взе билета. Под ноктите му имаше боя, блещукащи сини полумесеци. - А най-зловещото в случая е, че този театър е затворен. Знам това място - след Хайланд Парк е. Затворено е от години.

- От шестнайсет години - уточни Тай, който беше овладял умението да използва телефона си с една ръка и сега беше сбърчил вежди срещу екрана. - Имало е пожар и никога повече не е бил отварян.

- Минавала съм покрай него - каза Ема. - Закован е с дъски, нали?

Джулиън кимна.

- Веднъж го нарисувах. Рисувах изоставени постройки, места като ранчото „Мърфи", затворени търговски сгради и други такива. Спомням си го. Имаше наистина призрачно излъчване.