Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ливи изглеждаше разочарована, Тай - облекчен. Марк кимна почти незабележимо.

- Аз ще отида с Марк - обади се Кристина неочаквано. За своя изненада, Ема видя как лицето на Марк грейна.

- Ще отида да доведа жребеца - каза той. - Изпълва ме желание да летя.

- И не надвишавай разрешената скорост! - извика Джулиън след брат си, докато той се скриваше зад ъгъла.

- Говорим за небето, Джулиън - напомни му Ема. - Там горе няма ограничения на скоростта.

- Знам - отвърна той и й отправи онази усмивка, която тя обожаваше, онази, която й се струваше, че е единствено за нея, онази, която казваше, че макар животът често да го принуждаваше да бъде сериозен, той всъщност не беше толкова сериозен по природа. Изведнъж толкова отчаяно й се прииска да го прегърне или да го докосне по рамото, че с усилие свали ръцете си надолу и ги стисна.

Сведе очи към пръстите си и видя, че по някаква причина ги беше сплела и те образуваха клетка, която сякаш би могла да задържи чувствата й.

Луната се бе издигнала високо в небето, когато Марк спря плавно в пясъка зад Института.

Пътуването към града бе изтъкано от паника, Ливи -вкопчила се в колана на Кристина с малки, уплашени ръце; Тай, който казваше на Марк да не кара прекалено бързо; магистралата - изчезваща под краката им. Едва не се бяха блъснали в контейнера за боклук на паркинга.

Пътуването обратно бе спокойно. Обвила ръце около кръста на Марк, Кристина си мислеше колко близо изглеждаха облаците. Градът под тях бе плетеница от цветни светлини. Кристина открай време не обичаше лунапарковете и самолетните полети, ала това не приличаше на никое от тях - чувстваше се част от въздуха, поддържана от него, като лодка върху водата.

Марк скочи от мотоциклета и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Кристина я пое, очите й - все още пълни с гледката на кея Санта Моника под нея и ярките светлини на въртящото се виенско колело. Никога не се бе чувствала толкова далеч от майка си, от Института в Мексико, от семейство Росалес.

И това й харесваше.

- Милейди - каза Марк, когато стъпалата й докоснаха пясъка.

Крайчетата на устните й подскочиха.

- Звучи толкова формално.

- Елфите обичат формалностите - съгласи се той. - Благодаря ти, че се върна заедно с мен. Не беше нужно да го правиш.

- Стори ми се, че не искаш да бъдеш сам - отвърна Кристина. От пустинята подухваше лек ветрец, раздвижваше пясъка и повдигаше подстриганата му коса от лицето. Подкъсена, тя приличаше на ореол, толкова бледоруса, че изглеждаше сребърна.

- Ти виждаш много неща. - Очите му се взряха в нея и Кристина се зачуди как ли бе изглеждал, докато и двете му очи бяха синьо-зелените очи на семейство Блекторн. Зачуди се дали причудливостта им сега прибавяше към красотата му.

- Когато никой от хората, които познаваш, не казва истината, се научаваш да виждаш под повърхността - отвърна тя и си помисли за майка си и жълтите цветове на рози.

- Да. Разбира се, аз идвам от място, където всички казват истината, независимо колко е ужасна.

- Липсва ли ти това от царството на феите? - попита Кристина. - Това, че там никой не лъже?

- Защо мислиш, че царството на феите ми липсва?

- Сърцето ти не е изцяло тук - отвърна Кристина. - И ми се струва, че не само познатото те тегли назад. Каза, че там си се чувствал свободен... но освен това спомена, че са издълбали руни на гърба ти. Опитвам се да разбера как би могло да ти липсва подобно нещо.

- Това беше в Двора на тъмните феи, не в Дивия лов - обясни Марк. - Пък и не мога да говоря за онова, което ми липсва. Не мога да говоря за Лова, не и наистина. Забранено ми е.

- Това е ужасно. Как би могъл да направиш избор, когато нямаш право да говориш за него.

- Светът е ужасен - глухо каза Марк. - Някои се оказват повлечени в бездните му и се удавят в тях, а някои се извисяват и издигат и други със себе си. Ала те са малцина. Не всеки може да бъде Джулиън.

- Джулиън? - учуди се Кристина. - Но аз мислех, че може би дори не го харесваш. Мислех...

- Мислеше? - Сребристите му вежди подскочиха.

- Мислех, че не харесваш никого от нас - довърши тя смутено. Стори й се глупаво да го каже, ала лицето на Марк омекна. Той улови ръката й и плъзна пръсти по дланта й. По тялото й се разля тръпка - докосването му беше като електричество.

- Аз те харесвам - каза той. - Кристина Мендоса Росалес. Харесвам те страшно много.

Приведе се към нея и ето че очите му бяха всичко, което тя виждаше, синьо и златно...

- Марк Блекторн. - Разнеслият се глас беше остър, отсечен. Кристина и Марк се обърнаха рязко.