Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Високият елфически воин, който бе довел Марк в Института, стоеше пред тях, сякаш просто бе изникнал от черно-белия пясък и небето. Самият той изглеждаше черно-бял, косата му с цвят на мастило се извиваше мрачно около слепоочията му. Сребърното му око сияеше на лунната светлина, черното приличаше на ирис без зеница. Носеше сиви туника и панталон, а в колана му бяха втъкнати ками. Беше нечовешки прекрасен, като статуя.

- Кийрън - каза Марк, изпускайки сепнато дъха си. - Но аз...

- Би трябвало да ме очакваш. - Кийрън пристъпи напред. -Поиска да вземеш жребеца ми назаем и аз ти го дадох. Колкото по-дълго съм без него, толкова по-вероятно е Гуин да се усъмни. Да не би да искаш да събудиш подозренията му?

- Възнамерявах да го върна - отвърна Марк с нисък глас.

- Нима? - Кийрън скръсти ръце на гърдите си.

- Кристина, влез вътре - каза Марк. Беше пуснал ръката й и гледаше към Кийрън с безизразно лице.

- Марк...

- Моля те. Искам да кажа... ако уважаваш личното ми пространство, моля те, влез вътре.

Кристина се поколеба, ала изражението му беше недвусмислено. Знаеше за какво я моли. Тя се обърна и влезе през задния вход на Института, оставяйки вратата да се затръшне шумно зад нея.

Стълбището се издигаше пред нея, но тя не бе в състояние да го изкачи. Познаваше Марк Блекторн съвсем бегло, ала докато поставяше крак на първото стъпало, си мислеше за белезите по гърба му. За начина, по който се беше свил на кълбо в стаята си през първия ден; как бе обвинил Джулиън, че е сън или кошмар, изпратен от Дивия лов, за да го измъчва.

Тя не вярваше в справедливостта на Студения мир, никога не бе вярвала в нея, ала болката на Марк се опитваше да подкопае убежденията й. Може би елфите действително бяха толкова жестоки. Може би у тях действително нямаше нищо добро, никаква чест. И ако наистина беше така, как би могла да остави Марк сам с един от тях?

Обърна се, отвори вратата... и се вкамени.

Отне й миг, докато ги открие, ала когато това стана, Марк и Кийрън изпълниха погледа й, като образи върху осветен екран. Намираха се в края на паркинга, облени от лунна светлина. Марк беше опрял гръб в един от калифорнийските дъбове. Кийрън го бе притиснал към дървото и двамата се целуваха.

Кристина се поколеба за миг, кръв нахлу в лицето й, но беше очевидно, че Марк не бе докосван против волята му. Беше заровил ръце в косата на Кийрън и го целуваше така яростно, сякаш умираше от жажда. Телата им бяха плътно долепени, ала въпреки това ръцете на Кийрън бяха обвили кръста Марк и се движеха неспокойно, отчаяно, сякаш би могъл да го притегли още по-близо до себе си. А после се вдигнаха нагоре и смъкнаха якето на Марк от раменете му, за да помилват кожата над яката му. От гърлото му се откъсна ниско стенание, като вик на скръб, и той се отдръпна.

Взираше се в Марк с жаден, безнадежден поглед. Никога досега Кристина не бе виждала елф толкова много да прилича на човек. Марк отвърна на погледа му, а широко отворените му очи грееха на лунната светлина. Споделен поглед на обич, копнеж и ужасяваща тъга. То бе прекалено много. Отдавна бе прекалено много - Кристина знаеше, че не бива да ги гледа, ала не бе могла да спре, смесица от шок и заплененост я бяха приковали на мястото й.

И копнеж. Имаше и копнеж. Дали за Марк, или за двамата, или просто при мисълта да жадуваш някого толкова силно, тя не бе сигурна. Дръпна се назад с разтуптяно сърце и тъкмо се канеше да затвори вратата зад себе си...

...когато целият паркинг бе облян от ярка светлина. Една кола се показа иззад ъгъла и навлезе в него. От прозорците ехтеше музика, през която Кристина долови гласовете на Ема и Джулиън.

Погледът й се стрелна обратно към Марк и Кийрън, ала Кийрън беше изчезнал, сянка сред сенките, а Марк се навеждаше, за да вдигне якето си, докато Ема и останалите излизаха от колата.

Кристина затвори вратата. Чу как Ема пита за нея, чу как Марк й отговори, че си е влязла. Звучеше нехайно, съвсем спокоен, сякаш нищо не се беше случило.

Ала беше тъкмо обратното.

Кристина се бе запитала, когато той бе погледнал в очите й и бе казал, че в Дивия лов си принуден да се оправяш без огледала, в чии ли очи се бе оглеждал през всички тези години.

Сега вече знаеше.

Дивия лов, няколко години по-рано

Марк Блекторн се присъедини към Дивия лов, когато бе на шестнайсет години, и то не по собствено желание.

Помнеше единствено мрак, след като го отведоха от Института, неговия дом, преди да се събуди в подземни пещери, заобиколен от лишеи и мъх. Огромен мъж с разноцветни очи се бе надвесил над него, стиснал в ръката си шлем с рога.