Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Lex malia, lex nulla - студено отвърна Марк и се отдалечи от куклата.

Ема чу как Артър си пое рязко дъх при мотото на семейство Блекторн. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе от стаята.

Джулиън проследи с поглед брат си, който отиде при Тай и се облегна на колоната до него.

Тай, който държеше дясната си ръка с лявата, стиснал здраво челюсти, вдигна учудено очи.

- Марк?

Марк докосна леко ръката му и Тай не се отдръпна. И двамата имаха пръстите на семейство Блекторн - дълги и изящни, с остри, добре очертани кости.

Постепенно гневът върху изражението на Тай се стопи и той погледна косо към по-големия си брат, сякаш върху лицето на Марк можеше да прочете отговора на въпрос, който Ема не знаеше.

Тя си спомни какво бе казал Тай в библиотеката.

„Не е виновен, че не разбира всичко. Или че нещата му идват в повече. Вината не е негова."

- Сега и двамата сме с ранени ръце - отбеляза Марк.

- Джулиън - каза Даяна, - трябва да поговорим за Тай.

Джулиън стоеше неподвижен пред бюрото й, зареял поглед през големия прозорец зад нея, към магистралата, плажа и океана, който се простираше отвъд.

Споменът бе изключително ярък, макар вече да не помнеше на колко години бе тогава. Беше на плажа и рисуваше залязващото слънце и сърфистите, носещи се по водата. Небрежна скица, с която искаше да улови радостта от движението, а не да предаде всичко съвършено точно. Тай също беше там и си играеше - строеше редица от малки съвършени квадрати от мокър пясък, с еднаква форма и размер.

Джулиън бе погледнал своята неточна, разхвърляна рисунка и прецизните редички на Тай и си бе помислил: „И двамата виждаме един и същи свят, но по различен начин. Тай изпитва същата радост, която и аз, радостта от творчеството. Чувстваме едно и също, само формата, която приемат чувствата ни, е различна".

- Вината беше на Артър... има един от лошите си дни...

- Не го отричам - отвърна Даяна. - И ще го имам предвид в оценката на Тай. Не е нужно да се тревожиш за Клейва.

От облекчение гласът на Джулиън изтъня.

- Тогава за какво става дума?

- Чу какво каза Тай. Не иска да бъде „такъв ловец на сенки". Иска да отиде в Сколоманса. Затова отказва да стане парабатай на Ливи. А ти знаеш, че за нея е готов да направи почти всичко.

Тай и Ливи бяха в компютърната стая, опитвайки се да издирят информация за Станли Уелс. Тай като че ли беше забравил гнева си от изпита, дори се бе усмихнал, след като Марк дойде да поговори с него.

Джулиън се запита дали бе лошо да изпитва ирационална ревност, задето Марк, който се бе върнал в живота им едва вчера, бе в състояние да разговаря с по-малкия им брат, докато той не можеше. Джулиън обичаше Тай повече, отколкото собствения си живот, и все пак не се бе сетил да му каже нещо така простичко и елегантно като „сега и двамата сме с ранени ръце".

- Не може да отиде - заяви на глас. - Той е само на петнайсет години. Останалите ученици са над осемнайсет. Мястото е предназначено за онези, които са завършили Академията.

- Той е не по-малко умен от който и да било възпитаник на Академията - изтъкна Даяна. - И знае колкото тях.

Тя се приведе напред, опряла лакти на стъкленото си бюро. Зад нея океанът се простираше до хоризонта. Следобедът напредваше и водата имаше тъмен сребристосин цвят. Джулиън си помисли какво би станало, ако стовари юмрук върху бюрото, дали притежаваше силата да строши стъклото?

- Не става дума за това, което знае - каза, а после спря. Стигнал бе опасно близо до онова, за което никога не говореха: за това, колко различен бе Тай.

Джулиън често мислеше за Клейва като за черна сянка, надвиснала над живота му. Те бяха отговорни за това, че бе изгубил по-големите си брат и сестра, толкова, колкото и елфите. През вековете държанието на ловците на сенки бе строго регламентирано. Разкажеш ли на мундан за Света на сенките, очаква те наказание, може би дори изгнание. Влюбиш ли се в мундан или в своя парабатай, ще бъдеш лишен от Знаците си - мъчителен процес, който не всеки преживяваше.

Изкуството на Джулиън, интересът на баща му към класическите произведения - на всичко това се гледаше с дълбоко подозрение. Ловците на сенки не би трябвало да имат странични интереси. Ловците на сенки не бяха творци. Те бяха воини, родени и възпитани като такива, досущ като спартанците. А индивидуалността не бе нещо, което се ценеше.

Мислите на Тай, неговият прекрасен любопитен ум, не бяха като тези на останалите. Джулиън бе чувал истории, слухове по-скоро, за други нефилимски деца, които мислели или чувствали по различен начин. На които им било трудно да се съсредоточат. Които твърдели, че когато се опитват да четат, буквите върху страниците разменят местата си. Които били обземани от дълбока тъга без видима причина или имали пристъпи на енергия, които не можели да контролират.