Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Очите му срещнаха нейните. Студен син пламък и още по-студено злато. В тях Ема зърна необуздаността на Лова -празнотата и свободата на небесните простори. Побиха я тръпки.

Джулиън я изгледа пронизващо и каза нещо на Марк, който кимна и изчезна зад ъгъла на постройката.

Ема посегна да спре чешмата и потръпна - върху дланта й имаше рана от изгаряне. Понечи да извади стилито си.

- Недей - разнесе се гласът на Джулс и внезапно зад нея изникна топло присъствие. Тя стисна ръба на умивалника и затвори очи, усетила как за миг й се завива свят. Усещаше топлината на тялото му по гърба си, долавяше далечното му ухание на огън и карамфил. - Нека аз.

Целителните руни (всъщност всички руни), получени от твоя парабатай, действаха по-добре, усилени от магията на парабатайската връзка. Ема се обърна, опряла гръб в умивалника. Кожата и връхчетата на косата й бяха мокри. Беше настръхнала.

Тя протегна ръка. Джулиън обви пръсти около китката й и извади стилито си. Ема усещаше пътечката, която всеки от пръстите му, корави от мазолите по тях, загрубели от терпентина, оставяше върху чувствителната й кожа.

- Джулс - каза тя. - Съжалявам.

Връхчето на стилито му се допря до ръката й.

- За какво?

- За това, че отидох при средоточието без теб. Не се опитвах да...

- Защо го направи? - попита той и стилито пое своето пътешествие по кожата й, оформяйки линиите на целителната руна. - Защо тръгна с Марк?

- Мотоциклетът - обясни Ема. - Имаше място само за двама. Мотоциклетът - повтори тя, виждайки обърканото изражение на Джулиън, а после си спомни как мантидът го беше смачкал в острите си, покрити с шипове ръце. - А, да. Жребецът на Марк? Онзи, който елфите споменаха в светилището? Беше мотоциклет. И един от мантидите го натроши, така че, предполагам, би трябвало да кажа бившия му мотоциклет.

Иратцето беше готово. Ема отдръпна ръката си и загледа как раната се затваря и бързо зараства.

- Дори не си с бойно облекло. - Макар и напрегнат, гласът на Джулиън беше тих, ала пръстите му потръпваха, докато прибираше стилито. - Ти все пак си смъртна, Ема.

- Нищо ми нямаше...

- Не можеш да ми причиняваш това. - Думите му прозвучаха така, сякаш бяха извадени от дъното на океана.

Ема се вкамени.

- Кое?

- Аз съм твоят парабатай - каза Джулс, сякаш това решаваше всичко, и донякъде наистина беше така. - Ти се изправи срещу колко - две дузини мантиди, преди да се появим? Ако Кристина не ти беше позвънила...

- Щях да ги отблъсна - разпалено заяви Ема. - Радвам се, че дойдохте, благодарна съм ви, но щях да ни измъкна от там...

- Може би! - повиши глас Джулиън. - Може би щеше да го направиш, може би щеше да се справиш. Но ако не беше успяла? Ако беше умряла? Това щеше да ме убие, Ема, щеше да м е убие. Знаеш какво става...

Той не довърши. Знаеш какво става с онзи, чийто парабатай загине.

В продължение на един дълъг миг те се взираха един в друг, задъхани.

- Докато теб те нямаше, аз го усещах ето тук - каза Ема най-сетне и докосна ръката си там, където беше парабатайската й руна. - Ти усещаше ли го? - Тя сложи длан върху предницата на тениската му, поела топлината на тялото му. Руната на Джулиън беше нарисувана на ключицата му, на десетина сантиметра над сърцето му.

- Да - отвърна той и ресниците му се притвориха, докато погледът му проследяваше движението на пръстите й. - Да бъда далеч от теб, ми причиняваше болка. Струва ми се, че под ребрата ми е забита кука и в другия й край има нещо, което ме тегли. Сякаш съм завързан за теб, независимо какво разстояние ни дели.

Ема си пое рязко дъх, спомнила си четиринайсетгодишния Джулиън, застанал насред припокриващите се обръчи от огън в Града на тишината, където беше извършен пара-батайският ритуал. Изражението върху лицето му, когато двамата пристъпиха в централния кръг и пламъците се издигнаха около тях, как бе разкопчал ризата си, за да може тя да допре стилито си до кожата му и да вдълбае руната, която щеше да ги свърже до края на живота им. Знаеше, че ако само помръдне ръката си сега, би могла да я докосне -руната, която тя бе поставила над гърдите му...

Ема се пресегна и допря пръсти до ключицата му. Усещаше топлината на кожата му под тениската. Джулиън притвори очи, сякаш допирът й му причиняваше болка.

„Моля те, не ми се сърди, Джулс - помисли си. - Моля те."

- Аз не съм Блекторн - изрече дрезгаво на глас.

- Какво?

- Не съм Блекторн - повтори Ема, макар че думите й причиняваха болка. Те идваха от един дълбок извор на истина, в който не искаше да се вглежда по-внимателно. - Мястото ми не е в Института. Там съм заради теб, защото съм твоят парабатай, така че бяха принудени да ми позволят да остана. Вие няма нужда да доказвате, че давате нещо в замяна. Но не и аз. Всичко, което аз правя, е изпитание.