Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Светът сякаш беше забавил ход. Тя все още падаше. Разполагаше с всичкото време на света. Замахна първо с лявата, а после с дясната ръка, отделяйки глава от тяло, гърди от корем, сряза челюстите на два от демоните и ги остави да се давят в собствената си кръв. Преден крак се протегна към нея и тя го отсече с един замах на Кортана. Когато се приземи, телата на шест мантида се сгромолясаха с тъп звук на земята след нея и се изпариха.

Само предният крак остана да стърчи като някакъв странен кактус от земята. Другите мантиди я бяха наобиколили, съскайки и тракайки, но все още не нападаха. Изглеждаха нащрек, сякаш дори техните малки насекомови мозъчета си бяха дали сметка, че тя представлява опасност.

Единият от тях бе изгубил предния си крак.

Ема погледна към Марк, който все още стоеше на площадката... не че можеше да го вини - тя представляваше отлична фиксирана позиция, от която да се бие. Един мантид се стрелна към него, посягайки с остър крайник към гърдите му. Марк замахна с Рагуел и го прониза в корема. Демонът изрева и политна назад.

На ярката светлина от серафимската кама Ема видя как върху ризата на Марк избива алено-черна кръв.

- Марк - прошепна тя.

Той се завъртя изящно и камата му посече мантида надве. Демонът изчезна и в същия миг нощта изригна в светлина. По пътя се зададе кола и връхлетя на поляната. Позната червена тойота, чиито фарове разкъсаха мрака, обходиха поляната и осветиха мантидите.

Една фигура бе коленичила на покрива, опряла арбалет на рамото си.

Джулиън.

Колата се стрелна напред и Джулиън се изправи на крака и вдигна арбалета. Сложно оръжие бе той, арбалетът на Джулиън, способно да изстреля дъжд от стрели за съвсем кратко време. Той се обърна към демоните и изпрати първо една, а после и втора стрела в редиците им, носещ се на покрива на колата като сърфист по вълните, стъпил здраво, докато тойотата подскачаше по неравната земя.

В гърдите на Ема се надигна гордост. Хората често се държаха така, сякаш Джулиън не можеше да бъде воин само защото в ежедневния си живот бе мил, нежен с приятелите и семейството си.

Хората грешаха.

Всяка стрела намираше целта си, всяка от тях се забиваше в тялото на някой от демоните. Стрелите бяха подсилени с руни и пронизаните мантиди изригваха с беззвучни писъци.

Колата се носеше през поляната и зад волана Ема видя Кристина, стиснала челюст. Мантидите се пръснаха на всички страни, потъвайки в сенките. Кристина натисна газта и колата се вряза в няколко от тях, смачквайки ги на пихтия. Марк скочи от скалната площадка и довърши един потръпващ, разтърсван от конвулсии демон, като размаза с крак подобната му на наковалня глава. Демонът изчезна с влажен, лепкав звук, а Марк, чиято риза беше потъмняла от кръв, се свлече на колене. Серафимската кама се търкулна в тревата до него.

Колата спря рязко. Кристина тъкмо отваряше вратата откъм шофьора, когато един от мантидите изпълзя изпод гумите и се хвърли към Марк.

Джулиън изкрещя и скочи от колата. Демонът се надигна над Марк, който посегна към верижката около врата си...

Мощна вълна на енергия разтърси Ема, като прилив на кофеин - присъствието на Джулиън, което й вдъхваше сила.

Тя изтръгна отсечения крак от земята пред себе си и го метна. Той политна във въздуха, въртейки се като витло, и с тъп звук се удари в демона, посягащ към Марк. Създанието изпищя в агония и изчезна в облак от зелена кръв.

Марк отново се отпусна в тревата. Джулиън се надвеси над него със стили в ръка, а Ема се затича.

- Марк - каза той, когато Ема стигна при тях. - Марк, моля те...

- Не - изхриптя Марк и отблъсна ръката на брат си. -Никакви руни. - Надигна се на колене и се изправи, като се олюляваше. - Никакви руни, Джулиън. - Той се обърна към Ема. - Добре ли си?

- Добре съм - отвърна тя, прибирайки Кортана в ножницата си. Студът на битката се бе оттеглил, оставяйки я леко замаяна. На лунната светлина очите на Джулиън горяха със студен син цвят. Носеше бойно облекло, тъмната му коса беше разчорлена от вятъра, в десницата си стискаше арбалета.

Свободната му ръка докосна лицето на Ема и тя усети как погледът й се вдига към неговия. В зениците му виждаше нощното небе.

- Добре? - повтори той дрезгаво. - Та ти кървиш.

Свали ръка и наистина - пръстите му бяха поаленели.

Ема посегна към бузата си и почувства резката по кожата си, кръвта. Болката.

- Не бях усетила - каза, а после думите се изляха от устата й: - Как ни откри? Джулс, как разбра къде да дойдеш?