Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Двамата с Марк слязоха от мотора и за миг останаха така; морето проблясваше в далечината, хълмът се издигаше тъмен пред тях.

- Караш прекалено бързо - подхвърли Марк.

Ема изсумтя и провери дали Кортана е препасан сигурно през гърдите й.

- Звучиш като Джулиън.

- Това ми достави удоволствие - продължи Марк и застана до нея. - Стори ми се, че отново препускам с Лова, и вкусих кръвта на небето.

- Сега звучиш като Джулиън надрусан - измърмори Ема и се огледа наоколо. - Къде сме? Тук ли се събират лей-линиите?

- Ето там. - Марк посочи един тъмен отвор в скалите.

Докато отиваха към него, Ема се пресегна и докосна дръжката на Кортана. В това място имаше нещо, от което я побиваха тръпки - може и да бе просто могъществото на лей-линиите, ала когато се приближиха до пещерата и косъмчетата на врата й настръхнаха, Ема си помисли, че едва ли бе само това.

- Тревата е равна. - Тя посочи мястото около пещерата. -Изпотъпкана. Някой е минал оттук. Повече от един. Ала на пътя няма пресни следи от гуми.

Марк се огледа наоколо, отметнал глава назад, като вълк, душещ въздуха. Краката му бяха боси, ала коравата земя, тръните и острите скали, които се подаваха между тревата, като че ли изобщо не му пречеха.

Изведнъж се разнесе пронизителен звук - телефонът на Ема звънеше. „Джулс", помисли си тя и го извади от джоба си.

- Ема? - Приятният нисък глас на Кристина я стресна, беше като рязко напомняне за реалността след нереалния полет през небето. - Къде си? Намери ли Марк?

- Намерих го. - Ема погледна към Марк, който изучаваше растенията около входа на пещерата. - При средоточието сме.

- Какво? Къде е? Опасно ли е?

- Засега не - отвърна Ема тъкмо когато Марк се шмугна в пещерата. - Марк! - повика го тя. - Марк, недей... Марк!

Телефонът прекъсна. Ругаейки, Ема го пъхна обратно в джоба си и извади магическата си светлина. Тя начаса лумна, мека и ярка, пръскайки лъчи между пръстите й и огрявайки входа на пещерата. Проклинайки Марк под носа си, Ема се отправи натам.

Завари го вътре да разглежда още от растенията, които бяха видели навън, поникнали между сухите гладки камъни.

- Atropa belladonna - обясни той. - Означава „красива дама". Отровно е.

Ема направи физиономия.

- Нормално ли е да расте по тези места?

- Не и в такива количества. - Марк посегна да го докосне и Ема го стисна за китката.

- Недей. Нали каза, че е отровно.

- Само ако го глътнеш - отвърна той. - Нима чичо Артър не ти е разказвал за смъртта на Август?

- Нищо, което да не съм се потрудила сериозно да забравя.

Марк се изправи. Ема го пусна и разкърши пръсти - в ръцете му имаше жилава сила.

Докато той се отправяше към вътрешността на пещерата, която се стесняваше, превръщайки се в тунел, Ема неволно си припомни последния път, когато го беше видяла, преди да бъде отвлечен от Себастиан Моргенстърн. Усмихнат, синеок, с къса руса коса, къдреща се над връхчетата на заострените му уши. Широкоплещест... или поне такъв бе в нейните очи на дванайсетгодишно момиче. Със сигурност беше по-едър от Джулиън, по-висок и по-силен от тях двамата. Пораснал.

Сега, докато се прокрадваше дебнешком пред нея, а косата му проблясваше на магическата светлина, той й заприлича на диво дете. Движеше се като облак по небето, пара, оставена на милостта на вятъра, който можеше да я разкъса на парченца.

Марк изчезна зад един завой в скалите и Ема неволно затвори очи. Изчезналият Марк принадлежеше към едно минало, което съдържаше нейните родители, а миналото е място, в което можеш да се удавиш, ако му позволиш да те завладее, докато работиш.

А тя беше ловец на сенки. Винаги работеше.

- Ема! - повика я Марк и гласът му отекна между стените. - Ела да видиш.

Тя забърза след него по тунела, който изведнъж се превръщаше в овална зала с покрити с метал стени. Ема бавно се завъртя на пети, отворила широко очи. Не знаеше какво бе очаквала, но определено не и нещо, което приличаше на вътрешността на окултен океански лайнер. Бронзовите стени бяха покрити със странни символи, надраскана смесица от езици: някои от тях бяха демонски, други - човешки, макар и древни - Ема разпозна гръцки и латински, няколко откъса от Библията...

В стените бяха вградени две масивни стъклени врати, подобни на люкове, затворени и заковани, а между тях имаше причудлив метален орнамент. През стъклото се виждаше единствено бушуващ мрак, сякаш бяха под вода.

В помещението нямаше мебели, ала върху пода от гладък черен камък имаше нарисуван с тебешир кръг от символи. Ема извади телефона си и започна да прави снимки; блясъкът на светкавицата изглеждаше някак зловещ в полумрака.