Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Пусна се и се приземи, вдигайки облаче от пясък. Намираха се от източната страна на Института, която гледаше към градината, малкия паркинг и пустинята зад тях.

Естествено, Марк вече беше там, облян в лунна светлина, от която изглеждаше като част от пустинята, причудлив силует, изваян от непознат блед камък. Ема дишаше тежко, докато се отдръпваше от стената, ала то беше от въодушевление. Сърцето й се блъскаше в гърдите, кръвта бучеше във вените й; усещаше соления вятър в устата си.

Марк се дръпна назад, напъхал ръце в джобовете си.

- Ела с мен - прошепна и като обърна гръб на Института, пое към пясъка и шубраците на пустинята.

- Почакай - повика го Ема. Марк спря и я погледна през рамо. - Оръжия. И обувки.

Тя отиде при колата и с помощта на една руна за отваряне отключи багажника, пълен с бойно облекло и оръжия. Порови из тях и откри колан и чифт ботуши. Сложи си колана, втъкна няколко ками в него, взе още няколко резервни и нахлузи ботушите.

За щастие, в бързината да се приберат от къщата на Малкълм, беше оставила Кортана в багажника. Окачи го на гърба си и побърза да се върне при Марк, който прие безмълвно една серафимска кама и два ножа и й даде знак да го последва.

Зад ниската стена до паркинга се намираше каменната градина, обикновено спокойно място, в което растяха кактуси и тук-там се издигаха гипсови статуи на класически герои. Артър бе накарал да му ги изпратят от Англия, когато се бе нанесъл в Института, и те се открояваха причудливо между кактусите.

Сега обаче там имаше още нещо - солидна тъмна сянка, завита с покривало. Марк се приближи до нея, а по лицето му отново играеше онази особена усмивка. Ема се отдръпна, за да му направи път, и той отметна дългото черно покривало.

Отдолу имаше мотоциклет.

Ема ахна. Никога досега не беше виждала такъв мотоциклет - сребристобял, сякаш изваян от кост, той проблясваше на лунните лъчи и за миг на Ема й се стори, че е в състояние да прозре през него като през магически прах - отдолу като че ли имаше друга форма, с развята грива и огромни очи...

- Когато вземеш магически жребец от царството на феите, съществото му може да се промени, за да пасне в света на мунданите - усмихна се Марк при вида на смаяното й изражение.

- Искаш да кажеш, че това някога е било кон? Че това е понициклет? - В учудването си Ема дори забрави да понижи глас.

Усмивката на Марк стана още по-широка.

- Най-различни жребци яздят с Дивия лов.

Ема вече се бе приближила до мотоциклета и прокарваше ръце по него. Металът беше гладък като стъкло под пръстите й, хладък, млечнобял и сияещ. Цял живот бе искала да се качи на мотор. Джейс и Клеъри се бяха возили на летящ мотоциклет. Тя го бе виждала на рисунки.

- Може ли да лети?

Марк кимна.

- Искам да го карам - заяви тя. - Искам аз да го карам.

Марк направи сложен поклон, изящен, чудноват жест, какъвто навярно бе съществувал в двора на някой крал преди стотици години.

- На твое разположение е.

- Джулиън ще ме убие - отбеляза Ема замислено, без да престава да докосва мотоциклета. Колкото и да беше красив, тя усети, че я пронизва тревога при мисълта да го подкара - той нямаше нито ауспух, нито скоростомер, никое от нещата, които тя свързваше с моторите.

- Не ми се струва, че е толкова лесно да бъдеш убита. -Марк вече не се усмихваше; погледът му беше пронизващ и предизвикателен.

Без да каже нищо повече, Ема преметна крак през мотоциклета и улови дръжките, които сякаш се извиха, за да паснат в ръцете й.

- Сядай зад мен - обърна се тя към Марк, - ако искаш да се повозиш.

Усети как моторът се друсна под нея, когато Марк се качи и ръцете му я обгърнаха лекичко през кръста. Ема изпусна дъха си, раменете й се напрегнаха.

- Той е жив - прошепна Марк. - Ще ти отговори, ако му заповядаш.

Ема сграбчи още по-здраво ръчките.

Полети!

Мотоциклетът се издигна рязко във въздуха и Ема изпищя, наполовина от изумление, наполовина от наслада. Ръцете на Марк я стиснаха по-силно през кръста, докато двамата се носеха стремително нагоре, а земята под тях бързо се отдалечаваше. Вятърът свистеше край ушите им. Неспиран от земното притегляне, мотоциклетът се носеше, подтикван от Ема, която се бе привела над него и с тялото си му показваше какво иска.

Профучаха покрай Института и пътят, който отвеждаше към магистралата, се разстла под тях. Понесоха се над него, а пустинният вятър отстъпи място на сол върху езика на Ема, когато достигнаха крайбрежната магистрала, по която златистите светлини от фарове на минаващите коли се сливаха в ярки линии. Ема извика от удоволствие, пришпорвайки мотоциклета напред: По-бързо, по-бързо.