Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Няма да минат оттук. Няма отново да го вземат.

- Дори ако той поиска да отиде?

- Дру . . .

- Качи се и го накарай да си дойде - каза Друзила. - Моля те, Ема.

Ема се зачуди дали объркването й се бе изписало върху лицето й.

- Защо аз?

- Защото ти си хубава - отвърна Дру някак тъжно и сведе поглед към закръгленото си тяло. - А момчетата правят онова, което хубавите момичета искат. Пралеля Марджъри казва така. Каза, че ако не бях такава дунда, щях да съм хубава и момчетата щяха да правят каквото поискам.

Ема беше ужасена.

- Тази стара ку... извинявай, тази стара крава ти е казала какво?

Дру още по-плътно притисна книгата до гърдите си.

- Е, то не звучи чак толкова лошо, нали? Дунда? Сякаш би могъл да бъдеш нещо миличко, като катеричка.

- Ти си много по-сладка от катеричка - възмути се Ема. -Те имат странни зъби и от достоверен източник знам, че говорят с високи, пискливи гласчета. - Тя разроши меката коса на Дру. - Ти си прекрасна и винаги ще бъдеш прекрасна. А сега да вървя да видя какво мога да направя за брат ти.

Несмазвани от месеци насам, пантите на капака, извеждащ на покрива, изскърцаха шумно, когато Ема, стигнала до последното стъпало, натисна силно. Капакът поддаде и тя изпълзя на покрива.

Изправи се и потрепери. Откъм океана повяваше студен вятър, а тя бе метнала само една жилетка върху блузката без ръкави и дънките си. Дървените летви на покрива бяха грапави под босите й крака.

Беше се качвала тук повече пъти, отколкото би могла да преброи. Покривът беше равен, със съвсем слаб наклон по ръба, където дървените плочки отстъпваха място на медни улуци. Тук горе имаше дори сгъваем метален стол, на който Джулиън понякога сядаше, за да рисува. Преминал бе през период, в който непрекъснато рисуваше залеза над океана... Най-сетне се бе отказал, след като безброй пъти бе преследвал променящите се багри на небето, убеден, че всяка фаза на залеза е по-красива от предишната, в резултат на което всяко от платната бе свършвало чисто черно.

На Ема й отне само миг, за да види Марк на празния покрив - седеше, провесил крака от ръба, загледан в океана.

Приближи се до него, а светлите й плитки се развяваха около лицето й. Тя ги отметна нетърпеливо, чудейки се дали Марк нарочно не я поглежда, или наистина не я беше усетил. Спря на няколко крачки от него, спомнила си как се беше нахвърлил на Джулиън.

- Марк - повика го и той бавно обърна глава.

На лунната светлина изглеждаше черно-бял; невъзможно бе да се види, че очите му имат различен цвят.

- Ема Карстерс.

Цялото й име. Не беше особено обещаващо начало. Ема скръсти ръце на гърдите си.

- Трябва да се прибереш - заяви тя. - Плашиш семейството си и разстройваш Джулс.

- Джулс - повтори той предпазливо.

- Джулиън. Твоя брат.

- Искам да говоря със сестра ми - каза Марк. - Искам да говоря с Хелън.

- Добре - отвърна Ема. - Можеш да говориш с нея, когато поискаш. Може да й се обадиш или да я помолим тя да ти се обади, можем да използваме и скайп, ако предпочиташ. Щяхме да ти го кажем и по-рано, ако не ни се беше разкрещял.

- Скайп? - Марк я погледна така, сякаш й бяха пораснали още няколко глави.

- Нещо по компютрите. Тай разбира от това. Ще можеш да я виждаш, докато говориш с нея.

- Като кристалните кълба на феите?

- Нещо подобно. - Ема дойде малко по-близо, сякаш се опитваше да се приближи до диво животно и се боеше да не го подплаши. - Ще слезеш ли в къщата?

- Тук ми харесва повече. Мъртвият въздух там вътре ме задушава, смазва ме тежестта на тази огромна постройка. Покрив и греди, и стъкло, и камъни. Как живеете по този начин?

- Ти го правеше без проблем цели шестнайсет години.

- Почти не си го спомням. Прилича ми на някакъв сън. -Той отново погледна към океана. - Толкова много вода. Виждам я и погледът ми прониква през нея. Виждам демоните под вълните. Виждам го и не ми се струва истинско.

Това бе нещо, което Ема можеше да разбере. Именно морето бе отнесло телата на родителите й, а после ги бе върнало смазани и празни. От докладите за случилото се знаеше, че са били мъртви, когато са ги хвърлили във водата, ала това не помагаше. Спомни си думите от едно стихотворение, което някога бе чула от Артър: „Шурти вода и горди кораби потъват там, гдето чака ги дълбока смърт".

Ето какво представляваше за нея морето отвъд вълните. Спотаена дълбока смърт.

- В царството на феите не може да няма вода - каза тя.

- Не и море. И водата никога не стига. Понякога Дивият лов язди дни наред без капчица вода. Едва когато сме на път да изгубим съзнание, чак тогава Гуин ни позволява да спрем и да утолим жаждата си. В дивите земи на елфите има чешми, ала от тях тече кръв.