Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- А аз съжалявам за баща ти - отвърна тя.

- Видях как го превръщат - каза Марк. - Но не и как загива в Тъмната война. Надявам се, че не е страдал.

Ема усети как по гръбнака й пробягва вълна на изумление. Нима не знаеше как е загинал баща му? Нима не му бяха казали?

- Той... - започна. - Случи се в битка. Стана много бързо.

- Ти си го видяла?

Ема се изправи.

- Става късно - заяви тя. - Най-добре да си лягаме.

Марк вдигна необикновените си очи към нея.

- Не искаш да спиш - каза той и изведнъж й се стори див като звездите или пустинята, като всички неопитомени неща в природата. - Ти открай време обичаш приключенията, Ема, и не мисля, че това се е променило, нали? Въпреки че си свързана с моя прекалено предпазлив по-малък брат?

- Джулиън не е прекалено предпазлив - отвърна Ема сърдито. - Той е отговорен.

- Нима има разлика?

Ема вдигна очи към луната, преди отново да го погледне.

- Какво предлагаш?

- Хрумна ми, докато гледах океана. Може би ще успея да открия средоточието на лей-линиите. Виждал съм подобни места и преди, докато бях с Лова. От тях се излъчва енергия, която елфите са в състояние да доловят.

- Какво? Но как...

- Ще ти покажа. Нека го потърсим заедно. Защо да чакаме? Разследването е спешно, нали? Трябва да открием убиеца.

В гърдите на Ема се надигнаха вълнение и неудържим копнеж; трябваше да положи усилие, за да не допусне да се изпише върху лицето й колко отчаяно искаше, нуждаеше се да знае, да направи следващата крачка, да се хвърли в издирването, в битка, в намирането на отговори.

- Джулс - каза тя, изправяйки се на крака. - Трябва да го вземем с нас.

Марк придоби мрачно изражение.

- Не искам да го виждам.

Ема отказваше да отстъпи.

- Тогава няма да ходим никъде. Той е моят парабатай, където съм аз, там е и той.

Нещо припламна в очите на Марк.

- Ако не искаш да дойдеш без него, изобщо няма да отидем. Не можеш да ме принудиш да ти разкрия информацията.

- Да те принудя? Марк... - Ема млъкна, обзета от безсилно раздразнение. - Е, добре. Да вървим. Само ние двамата.

- Само ние двамата - повтори той и се изправи. Движенията му бяха невъзможно леки и бързи. - Ала първо трябва да се докажеш.

И той прекрачи през края на покрива.

Ема изтича до ръба и надзърна. Вкопчен в стената на Института, на една ръка разстояние от нея, Марк вдигна очи към нея с широка усмивка, която говореше за безкраен въздух и студен вятър, за бурната повърхност на океана и назъбени облаци. Усмивка, която зовеше дивата, необузданата част на Ема, онази, която копнееше за огън и битка, за кръв и отмъщение.

- Слез заедно с мен - каза той и в гласа му се долавяха насмешливи нотки.

- Ти си луд - изсъска Ема, ала Марк вече бе тръгнал надолу, поставяйки ръцете и краката си в процепи, които тя дори не можеше да види.

Земята се разлюля под нея. Ако паднеше от покрива на Института, като нищо можеше да умре; не можеше да бъде сигурна, че и някое иратце ще я спаси.

Тя коленичи с гръб към океана, плъзна се назад, при което ноктите й одраха дървените летви на покрива, и ето че се бе вкопчила в улука, а краката й се полюшваха във въздуха. Босите й стъпала заопипваха стената. Слава на Ангела, че не носеше обувки - загрубели от ходене и битки, стъпалата й се хлъзнаха по стената, докато не откриха една цепнатина. Тя пъхна пръсти в нея, отнемайки част от тежестта от ръцете си.

Не поглеждай надолу.

Откакто Ема се помнеше, гласът в главата й, помагащ й да се справи с паниката, бе гласът на Джулс. Чу го и сега, докато сваляше ръце, мушвайки пръсти между два камъка. Спусна се надолу, първо само с няколко сантиметра, а после по-надалеч, докато не откри нова опора за краката си. Отново чу гласа на Джулс: Катериш се по скалите в парка „Лео Карило". Само няколко стъпки те делят от мекия пясък. Няма никаква опасност.

Вятърът навяваше косата в лицето й. Тя завъртя глава, за да я отметне от очите си и видя, че минава покрай някакъв прозорец. Иззад завесите струеше мека светлина. Стаята на Кристина може би?

Винаги ли се отнасяш толкова небрежно към собствената си безопасност?

- Дори повече след Тъмната война...

Трябва да беше преодоляла половината разстояние, предположи, когато погледна към отдалечаващия се покрив над себе си. Вече се движеше по-бързо, пръстите на ръцете и краката й по-лесно откриваха опора. Мазилката между камъните й помагаше, не позволяваше на влажните й от пот ръце да се подхлъзнат, докато ту се вкопчваха в стената, ту я пускаха, ту се вкопчваха, ту пускаха, а тялото й се притискаше плътно в нея. Най-сетне посегна с крак надолу и напипа твърда земя.