Касандра Клеър - Лейди Полунощ

пишеше отдолу. Имаше още една карта, с надпис

ОТДАДЕНАТА,

за нейната съпруга, Ейлийн, чиято тъмна коса обрамчваше лицето й като облак. На ръката си носеше пръстена на семейство Блекторн. И накрая видя Артър, седнал зад бюрото си. Върху пода под него минаваше червена панделка с цвета на кръв. Нямаше надпис.

Джулиън се пресегна и ги прибра обратно в папката.

- Още не са готови.

- Ще има ли карта и за мен? - закачи го Ема. - Или са запазени само за членове на семейството?

- Защо не рисуваш Ема? - попита Тави и вдигна очи към брат си. - Никога не рисуваш Ема.

Ема видя как Джулиън се напрегна. Вярно беше. Той рядко рисуваше хора, а дори когато го правеше, много отдавна бе престанал да скицира Ема. За последно я беше рисувал за семейния портрет по случай сватбата на Ейлийн и Хелън.

- Добре ли си? - попита тя толкова тихо, че Тави да не чуе.

Джулиън изпусна тежко дъха си и повдигна клепачи, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Очите му срещнаха нейните и гневът, започнал да се надига в стомаха й, се изпари. Погледът му беше така открит, толкова уязвим.

- Съжалявам. Просто винаги съм си мислел, че когато се върне... когато Марк си дойде... той ще помогне. Ще поеме нещата, ще се погрижи за всичко. И през ум не ми е минавало, че ще се окаже още нещо, с което ще трябва да се справям.

Ема усети, че се връща назад към всички онези седмици, всички месеци, след като Марк бе отвлечен, а Хелън - отпратена надалеч, в които Джулиън се събуждаше, викайки по-големите си брат и сестра, които не бяха там, които никога вече нямаше да бъдат там. Спомни си паниката, заради която той отиваше със залитане в банята, за да повърне, нощите, в които го бе държала в прегръдките си върху студените плочки на пода, докато той трепереше, сякаш имаше треска.

„Не мога - повтарял бе тогава. - Не мога да го направя сам. Не мога да ги отгледам. Не мога да отгледам четири деца."

Ема усети как гневът отново се надига в стомаха й, само че сега той беше насочен към Марк.

- Джулс? - повика го Тави притеснено и Джулиън прокара длан по очите си. Беше нервен тик - сякаш избърсваше боята от статив. Когато свали ръка, страхът и всяко друго чувство бяха изчезнали от очите му.

- Тук съм - каза и отиде да го вдигне. Тави отпусна сънливо глава на рамото му, изпоцапвайки тениската му с боя. Джулс обаче като че ли не го беше грижа - зарови брадичка в къдриците на брат си и се усмихна на Ема.

- Забрави. Ще го сложа да си легне. Пък и ти май трябва да поспиш.

Само че във вените на Ема кипеше парлива смесица от гняв и желание да закриля. Никой не можеше да причинява болка на Джулиън. Никой. Нито дори брат му, когото толкова обичаше и който толкова му липсваше.

- Така е - увери го тя. - Но първо трябва да свърша нещо.

Джулиън я погледна разтревожено.

- Ема, не се опитвай да...

Само че нея вече я нямаше.

Ема стоеше пред стаята на Марк, сложила ръце на хълбоците си.

- Марк! - Тя почука за пети път. - Марк Блекторн, знам, че си вътре. Отвори вратата.

Мълчание. Любопитството и гневът на Ема надвиха желанието й да уважи правото на лично пространство на Марк и победиха. Руните за отваряне не действаха на вратите в Института, така че тя извади тънък нож от колана си и го пъхна в процепа между вратата и касата. Резето щракна, вратата се отвори и тя надникна вътре.

Осветлението в стаята беше запалено, пуснатите пердета скриваха мрака навън. Чаршафите бяха изпомачкани, леглото обаче беше празно.

Досущ като стаята. Марк го нямаше.

Ема затвори вратата, обърна се с недоволна въздишка... и едва не изпищя при вида на Дру, която стоеше насреща й с широко отворени тъмни очи, притиснала книга до гърдите си.

- Дру! Знаеш ли, обикновено когато някой се промъкне зад мен, го намушквам. - Ема изпусна дъха си на пресекулки.

Дру имаше мрачен вид.

- Търсиш Марк.

Ема не виждаше смисъл да отрича.

- Така е.

- Няма го - каза Дру.

- И това е така. Днес ти е тръгнало да изричаш очевидното на глас, а? - Ема се усмихна на Дру, усетила как нещо я жегва. Връзката между близнаците бе толкова силна, а Тави - толкова малък и зависим от Джулиън, че на Дру трябва да й беше страшно трудно да намери своето място сред тях. - Той ще се оправи.

- На покрива е - осведоми я Дру и Ема повдигна вежди.

- Откъде знаеш?

- Някога винаги се качваше там, когато беше разстроен. -Дру хвърли поглед към прозореца в края на коридора. - Пък и там ще бъде под небето. Може да види Лова, ако минат оттук.

Ема усети, че я побиват тръпки.