Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Марк се приближи до кръга.

- Недей... - Ема свали телефона си. - ... да влизаш - довърши тя с въздишка. Марк вече беше вътре и се оглеждаше любопитно.

Ема не виждаше нищо друго освен голия под.

- Моля те, излез - опита се да го придума тя. - Ако там вътре има някаква магия и тя те убие, няма да е особено забавно да го обясня на Джулс.

Бледа светлинка трепна за миг, докато Марк прекрачваше вън от кръга.

- „Забавно" ми се струва малко слабо - спокойно каза той.

- Именно - отвърна Ема. - Това го прави смешно. - Марк я изгледа неразбиращо. - Забрави.

- Веднъж прочетох, че да обясняваш шега е като да правиш дисекция на жаба - подхвърли той. - Откриваш как действа, но в процеса жабата умира.

- Може би няма да е зле да се махнем от тук, преди ние да сме умрели в процеса. Направих снимки, така че...

- Намерих нещо - прекъсна я Марк и й показа квадратен предмет от кожа. - Беше в кръга, заедно с някакви дрехи и нещо, което приличаше на... - той се намръщи - избити зъби.

Ема грабна предмета от ръката му. Беше портфейл - по-опърлен мъжки портфейл.

- Аз не видях нищо - каза тя. - Стори ми се празен.

- Магически прах. Усетих го, когато пристъпих вътре.

Ема отвори портфейла и сърцето й подскочи. Вътре имаше шофьорска книжка с позната снимка. Мъжът, чието тяло бе намерила в уличката.

Имаше също така пари и кредитни карти, ала погледът й бе прикован в шофьорската книжка и името върху нея - Станли Албърт Уелс. Същата сравнително дълга, посивяваща коса и кръглото лице, което тя си спомняше, само че на снимката то не беше разкривено и изцапано с кръв. Адресът под името бе изгорен и не се четеше, но за сметка на това рождената дата и останалата информация бяха съвсем ясни.

- Марк. Марк! - Ема размаха портфейла над главата си. -Това е улика. Истинска улика. Мисля, че те обичам.

Веждите на Марк подскочиха.

- Ако беше изрекла нещо такова в царството на елфите, щеше да се наложи да се вречем един на друг и ти би могла да ми наложиш геш 16, с който да ме принудиш да ти бъда верен, ако не искам да умра.

Ема прибра портфейла в джоба си.

- Е, при нас това е просто израз, който означава „Много те харесвам" или дори „Благодаря ти за изцапания с кръв портфейл".

- Колко особени сте вие, хората.

- Ти също си човек, Марк Блекторн.

В стаята отекна звук и Марк рязко вдигна глава. Ема потисна усмивката си, представяйки си как заострените му уши потръпват по посока на шума.

- Навън - каза той. - Навън има нещо.

Усмивката на Ема бързо се изпари. Тя се върна в тунела, прибирайки магическата светлина в джоба си, за да не я издаде. Извади стилито си и бързо нарисува няколко руни върху ръката си - за точен удар, за сигурна стъпка, за ярост в битката, за безшумност. Когато наближиха входа, се обърна със стилито към Марк, който вървеше зад нея, но той поклати глава. Не. Никакви руни.

Ема прибра стилито в колана си. Въздухът край входа на пещерата беше по-хладен, виждаха се осеяното със звезди небе и тревата, сребриста под лунните лъчи. Поляната навън изглеждаше пуста - Ема виждаше единствено трева и тръни, стъпкани сякаш от тежки ботуши и простиращи се чак до ръба на скалите. Във въздуха се носеше остър мелодичен звук, приличен на бръмченето на насекоми.

Зад нея Марк си пое рязко дъх, а после лумна светлина.

- Ремиел - каза той и серафимската му кама пламна за живот.

И в този миг, сякаш светлината бе разпръснала магически прах, Ема ги видя. Те подсвиркваха и цвърчаха сред високата трева.

Демони.

Ема извади Кортана толкова мълниеносно, че мечът сякаш сам скочи в ръката й. Бяха десетки, разпръснати между пещерата и ръба на скалата. Приличаха на огромни насекоми и по-точно - на огромни богомолки. Триъгълни глави, издължени тела, масивни грабливи ръце, покрити с шипове от хитин 17, остри като бръснач. Очите им бяха гладки и белезникави.

Намираха се между тях и мотоциклета.

- Мантиди - прошепна Ема. - Твърде много са, за да ги победим. - Тя вдигна поглед към лицето на Марк, осветено от серафимската кама. - Трябва да се доберем до мотора.

Марк кимна.

- Давай - каза той рязко.

Ема се хвърли напред и го усети да я завладява в мига, в който ботушите й докоснаха тревата - студена вълна, която сякаш накара времето да тръгне по-бавно.

Видя как един от мантидите се обръща към нея и замахва с хищните си, покрити с шипове предни крака. Присвила колене, Ема скочи високо и с един удар отсече главата на демона. Плисна зелена кръв. Тя се приземи върху подгизналата земя в същия миг, в който тялото на демона се сгърчи и изчезна, всмукано обратно в родното му измерение. С периферното си зрение видя нещо да помръдва и се завъртя, забивайки Кортана в гърлото на друг демон, а после го извади и отново го заби. Мантидът стана на прах около острието.