Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Между веждите на Ема се вряза бръчка.

- Каза, че има места, където лей-линиите се събират. Предполагам имаше предвид, че тъй като се извиват и криволичат, има места, където се срещат няколко от тях. Може би дори всичките.

- И това е важно, понеже...?

Ема поклати глава.

- Не знам. Знаем обаче, че всички тела са били захвърлени върху лей-линии и че те се използват за много специфичен вид магии. Може би местата, където линиите се събират, притежават някакво свойство, което трябва да разберем. Добре ще е да си набавим карта на лей-линиите. Обзалагам се, че Артър ще знае къде да я намери в библиотеката. Ако ли не, и сами ще я открием.

- Добре.

- Добре? - учуди се Ема.

- На Малкълм ще му трябват няколко дни за превода, а ми не искам да ги прекарам, като се размотавам из Института и се взирам в Марк, чакайки го да... Чакайки. Най-добре ще е да правим нещо. - Гласът му звучеше неестествено напрегнат в ушите му и той го ненавиждаше. Ненавиждаше всеки доловим признак на слабост. Но поне тук беше само Ема, Ема, пред която можеше да си го позволи. Единствената в живота му, която не се нуждаеше от неговите грижи. Не очакваше той да бъде съвършен, нито съвършено силен.

Преди Джулиън да успее да каже още нещо, телефонът на Ема избръмча шумно и тя го извади от джоба си.

Камерън Ашдаун. Ема се намръщи срещу ламата на екрана.

- Не сега - каза й тя и мушна телефона обратно в дънките си.

- Ще му разкажеш ли? - Джулиън с отвращение усети сковаността в гласа си. - За всичко това?

- За Марк? Никога!

Джулиън стисна волана, челюстта му се напрегна.

- Ти си моят парабатай - продължи Ема и в гласа й имаше гневни нотки. - Знаеш, че не бих го направила.

Джулиън натисна спирачките. Колата поднесе напред, воланът се завъртя рязко в ръцете му. Ема изписка, когато изскочиха от пътя и хлътнаха в една канавка между магистралата и дюните над морето.

Около колата се вдигнаха стълбове прах. Джулиън се обърна рязко към Ема, която беше пребледняла.

- Джулс.

- Не го мислех наистина - каза той.

Тя го зяпна.

-Кое?

- Това, че си моят парабатай, е най-хубавото нещо в живота ми. - Думите му бяха непоколебими и простички, изречени направо, без да скрива нищо. Толкова силно се бе сдържал досега, че облекчението бе почти непоносимо.

Импулсивно, Ема разкопча колана си и се изправи в седалката, за да го изгледа сериозно. Слънцето се бе издигнало високо над тях. Толкова отблизо Джулиън ясно виждаше златните линии в кафявото на очите й, светлите лунички по носа й, светлите кичури, изрусени от слънцето, смесващи се с по-тъмната коса на тила й. Кафява умбра и жълт антимон, смесени с бяло. Долавяше дъх на розова вода и прах за пране.

Тя се приведе към него и тялото му си заповяда да прогони усещането за близостта й, усещането, че тя отново е до него. Коленете й се чукнаха в неговите.

- Но ти каза...

- Знам какво казах. - Джулиън се обърна към нея, раздвижвайки се в седалката си. - Докато ме нямаше, осъзнах някои неща. Трудни неща. Нищо чудно да ги бях осъзнал още преди да замина.

- Можеш да ми кажеш всичко. - Тя го докосна леко по бузата и Джулиън усети как тялото му се сковава от напрежение. - Спомням си какво каза снощи за Марк. Че не ти си най-големият брат. А той. Че ако не беше отвлечен, ако на Хелън й бе позволено да остане, ти би направил различен избор, защото би имал някой, който да се грижи за теб.

Джулиън изпусна дъха си.

- Ема. - Болката беше свирепа. - Ема, казах всичко това, защото... защото понякога ми се струва, че те помолих да станем парабатай, понеже исках да бъдеш свързана с мен. Консулът искаше да те изпрати в Академията, а аз не можех да понеса тази мисъл. Вече бях изгубил толкова много. Не можех да изгубя и теб.

Беше така близо до него, че усещаше топлината на сгряната от слънцето й кожа. Тя не отговори веднага и Джулиън се почувства така, сякаш беше на бесилката; палачът бе надянал клупа около врата му, оставаше само да пропадне надолу.

А после тя сложи ръка върху неговата на командното табло между тях.

Техните ръце. Нейните бяха деликатни, ала покрити с повече белези и мазоли от неговите, кожата им - грапава до неговата. На ярките слънчеви лъчи гривната му от морско стъкло грееше, сякаш бе от скъпоценни камъни.

- Постъпките на хората често пъти са сложни, защото самите те са сложни - каза тя. - Всички онези приказки как решението за създаване на парабатайска връзка трябвало да се взема единствено по най-чисти подбуди, са пълни глупости.

- Исках да те привържа към себе си - продължи Джулиън, - защото самият аз бях вързан тук. Може би трябваше да отидеш в Академията. Може би тя би била правилното място за теб. Може би ти отнех нещо.