Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Вървете! И двамата! - нареди Кристина. Ясно долавяше паниката и тревогата, които струяха на вълни от тях; сигурна бе, че и Марк ги усеща. Той потръпваше и ту разтваряше, ту стискаше юмруци, сякаш изпитваше болка. Кристина се наведе и прошепна на близнаците: - Уплашен е. Не искаше да го направи.

Ливи кимна и прибра оръжието си, след което улови ръката на Тай и му каза нещо на техния тихичък език. Той я последва навън, поспирайки само за миг, за да погледне назад към Марк с наранено, объркано изражение.

Марк бе седнал на пода и дишаше тежко, приведен над коленете си. Раната му се беше отворила наново и кървеше, цапайки тениската му. Кристина понечи да излезе заднешком.

Тялото на Марк се напрегна.

- Моля те, не си отивай.

Кристина го погледна с широко отворени очи. Доколкото можеше да прецени, това бе първото смислено нещо, излязло от устата му, откакто се бе появил в Института.

Той повдигна брадичка и за миг, под мръсотията, белезите и драскотините, тя зърна онзи Марк Блекторн, чиито снимки бе виждала, онзи Марк Блекторн, който можеше да бъде роднина на Ливи, Джулиън и Тай.

- Жаден съм. - Гласът му звучеше като нещо ръждясало, отдавна неизползвано, като стар мотор, запалил отново след много години. - Има ли вода?

- Разбира се. - Кристина взе една чаша от скрина и отиде в малката баня до спалнята. Когато се върна, го завари да седи изправен, облегнал гръб в таблата на леглото. Подаде му пълната чаша и той я погледна странно. - Вода от чешмата. Почти бях забравил. - Отпи голяма глътка и си избърса устата с опакото на ръката. - Знаеш ли кой съм?

- Ти си Марк. Марк Блекторн.

Възцари се дълго мълчание, преди той да кимне почти незабележимо.

- Не са ме наричали така от много отдавна.

- Това все още е твоето име.

- Коя си ти? Навярно би трябвало да си спомням, но...

- Аз съм Кристина Мендоса Росалес. И няма никаква причина да ме помниш, защото никога не сме се срещали.

- Това е истинско облекчение.

- Така ли? - учуди се Кристина.

- Ако не ме познаваш и аз не те познавам, значи, няма да имаш никакви... очаквания. - Изведнъж Марк придоби изтощен вид. - За това, кой и какъв съм. С теб бих могъл да бъда всеки.

- По-рано, на леглото - попита Кристина, - спеше ли, или се преструваше?

- Нима има значение? - отвърна той и Кристина си помисли колко елфически бяха думите му, отговор, който изобщо не отговаряше на въпроса й. Марк се размърда. - Какво правиш в Института?

Кристина коленичи, така че лицата им бяха на едно ниво, и приглади полата върху коленете си - дори когато не го искаше, думите на майка й за това, как един ловец на сенки, дори и в почивка трябва винаги да бъде спретнат и представителен, отекваха в главата й.

- Навърших осемнайсет години и ме изпратиха да опозная Лосанджелиския институт, като част от годината ми за пътувания. На колко години си ти?

Този път мълчанието на Марк се проточи толкова дълго, че Кристина се зачуди дали изобщо ще й отговори.

- Не знам - каза той най-сетне. - Нямаше ме... мислех, че ме нямаше дълго време. Джулиън беше на дванайсет. Останалите бяха съвсем малки. На десет, осем и две години. Тави беше на две.

- За тях са минали пет години - обясни Кристина. - Пет години без теб.

- Хелън - каза Марк. - Джулиън. Тиберий. Ливия. Октавиан. Всяка нощ си повтарях имената им сред звездите, за да не забравя. Те всички ли са живи?

- Да, всички са живи, макар че Хелън не е тук... Женена е и живее заедно със съпругата си.

- Значи, са живи и са щастливи заедно? Радвам се. Вестта за сватбата им достигна до мен в царството на феите, макар да ми се струва, че това бе много отдавна.

- Да. - Кристина се вгледа изучаващо в лицето му. Ъгли, равнини, острота, извивката на върха на ухото, която издаваше елфическа кръв. - Много неща си пропуснал.

- Мислиш, че не знам? - В гласа му припламна гняв, примесен с объркване. - Не съм сигурен на колко години съм. Не съм в състояние да разпозная собствените си братя и сестри. Нямам представа защо съм тук.

- Имаш - възрази Кристина. - Беше там, когато пратениците на елфите разговаряха с Артър в светилището.

Марк наклони глава към нея. От едната страна на шията му имаше белег, не избледняла руна, а подутина от удар. Косата му беше разчорлена и изглеждаше така, сякаш не бе подстригвана от месеци, дори години. Завитите й бели връхчета докосваха раменете му.

- Имаш ли им доверие? На елфите?

Кристина поклати глава.

- Радвам се. - Той извърна поглед от нея. - Така и трябва. - Посегна към кашона, който Тай бе оставил на земята, и го придърпа към себе си. - Какво е това?