Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Неща, които братята и сестрите ти си помислиха, че би поискал.

- Дарове за добре дошъл - озадачено каза Марк и като коленичи до кутията, започна да вади най-различни предмети: тениски и дънки, които вероятно принадлежаха на Джулиън, микроскоп, хляб и масло, няколко пустинни цветя, откъснати от градината зад Института.

Марк вдигна глава и я погледна. Очите му блестяха от непролети сълзи. Тениската му беше тънка и окъсана и през нея Кристина виждаше още рани и белези по кожата му.

- Какво бих могъл да им кажа?

- На кого?

- На семейството ми. На братята и сестрите ми. На чичо ми. - Той поклати глава. - Спомням си ги и едновременно с това не ги помня. Струва ми се, че съм прекарал целия си живот тук и все пак бях и с Дивия лов. Ревът му отеква в ушите ми, зовът на роговете, песента на вятъра. Той заглушава техните гласове. Как да им го обясня?

- Не е нужно да го правиш - меко отвърна Кристина. -Просто им кажи, че ги обичаш и че не е имало нито ден, в който да не са ти липсвали. Кажи им, че си ненавиждал Дивия лов. Че се радваш, задето си се върнал.

- Но защо да го правя? Няма ли да разберат, че лъжа?

- Нима не ти липсваха? Не се ли радваш, че се върна?

- Не знам - отвърна Марк. - Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Преди Кристина да успее да отговори, нещо изтропа по прозореца, после още веднъж и още веднъж, поредица от потропвания, които звучаха почти като код.

Марк скочи на крака и отиде до прозореца. Отвори го и се показа навън, а когато отново се прибра, стискаше нещо и ръката си.

Жълъд. Очите на Кристина се разшириха. Жълъдите бяха един от начините, с които елфите си изпращаха послания. Скрити в листа, цветя и други диви неща.

- Вече? - каза тя, неспособна да се сдържи. Не можеха да го оставят на мира дори за толкова малко сам със семейството му, у дома?

Пребледнял и напрегнат, Марк строши жълъда в юмрука си и отвътре изпадна пергамент. Той го улови и прочете съобщението наум.

Пръстите му се разтвориха и пергаментът политна към пода. Марк се свлече долу, допря свитите си колене до гърдите си и отпусна глава в ръцете си, така че дългата му светла коса падна напред. От гърлото му се откъсна нисък звук, смесица между стенание и вопъл на болка. Кристина вдигна пергамента и прочете думите, написани с деликатен почерк: „Помни обещанията си. Помни, че нищо от това не е вярно".

- От огън до вода - каза Ема, докато се носеха по магистралата към Института. - След всички тези години най-сетне знам какво означават част от онези символи.

Джулиън шофираше, а тя бе подпряла крака на таблото. Свалила бе прозореца от своята страна и омекотеният от морето въздух изпълваше колата и повдигаше светлата й коса около слепоочията. Винаги се возеше по този начин с Джулиън - с крака върху таблото и вятър в косите. Джулиън обожаваше да шофира с Ема до себе си, синьото небе над главите им, а океанът - на запад от тях. Това бе миг, пълен с безкрайни възможности, сякаш можеха да карат, без никога да спрат, а единствената им цел е хоризонтът пред тях.

Фантазия, която понякога изникваше пред очите на Джулиън, докато заспиваше. В нея двамата с Ема мятаха нещата си в багажника и поемаха на път в един свят, в който той нямаше деца, свят без нефилимски закони и без Камерън

Ашдаун, свят, където не ги ограничаваше нищо, освен пределите на любовта и въображението им.

А ако на този свят имаше нещо, което Джулиън знаеше, че няма предели, това бяха любовта и въображението.

- Наистина прилича на магия - каза той, заповядвайки си да се върне в реалността. Форсира двигателя и вятърът нахлу през прозореца на Ема, докато колата набираше скорост. Косата й се развя, бледа царевична свила, освободила се от плитките, карайки я да изглежда млада и уязвима.

- Но какъв смисъл има магия да бъде изписана върху трупове? - попита Ема.

Само при мисълта, че нещо може да я нарани, гърдите на Джулиън се свиваха от болка. И все пак той я нараняваше. Знаеше го. Знаеше го и го ненавиждаше. Сметнал бе идеята си за блестяща, когато бе решил да заведе децата в Англия за два месеца. Кристина Росалес щеше да пристигне в Института и той знаеше, че Ема няма да бъде сама и нещастна. Сторило му се бе съвършеното решение.

Повярвал бе, че когато се върне, нещата ще бъдат различни. Че той ще бъде различен.

А ето че си беше същият.

- Какво ти каза Магнус? - попита, докато Ема се взираше през прозореца, а покритите й с белези пръсти барабаняха без ритъм върху коляното й. - Прошепна ти нещо.