Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- А когато това стане? - попита Джулиън. - И Марк се завърне? Как ще го обясним?

Нещо пробяга в очите на Даяна.

- Ще се тревожим за това, когато се случи.

- Значи, ще се надпреварваме както с Клейва, така и с Дворовете на феите - каза Джулиън. - Фантастично. Може би има още някой, когото бихме могли да ядосаме. Спираловидния лабиринт? Сколоманса? Интерпол?

- Все още никой не е ядосан. Да се постараем да си остане такаa. - Даяна подаде листовете на Ема. - Нека сме наясно - не можем да си сътрудничим с елфите, нито можем да приемем Марк у дома си, без да докладваме за това, само че очевидно ще го направим, така че никой извън Института не бива да научи. Освен това отказвам да лъжа Клейва директно, така че да се надяваме да успеем да приключим с това, преди да са започнали да задават въпроси. - Тя ги изгледа един по един със сериозно изражение. - Трябва да обединим усилията си. Ема, ще се наложи да престанеш да ми противоречиш. Кристина, ако искаш да бъдеш преместена в друг Институт, ще те разберем. Просто ще те помолим да запазиш случилото се в тайна.

- Не! - ахна Ема.

Кристина поклати глава.

- Не искам да бъда преместена - заяви тя. - Ще запазя тайната ви. Тя ще стане и моя тайна.

- Отлично - каза Даяна. - И като стана дума за тайни, не обяснявайте на Малкълм как сме се сдобили с тези документи. Не споменавайте нито Марк, нито пратениците на феите. Ако той каже нещо, ще се разправя с мен.

- Малкълм ни е приятел - отвърна Джулиън. - Можем да му имаме доверие.

- Искам да съм сигурна, че няма да си навлече неприятности, ако някой открие истината - обясни Даяна. - Трябва да е в състояние да отрече, че е знаел каквото и да било. - Тя си закопча якето. - Добре, връщам се утре. Успех.

- Да заплашваме върховния магьосник - измърмори Джулиън, когато Даяна се скри от погледите им. - Става все по-хубаво и по-хубаво. Защо след това не отидем в главната квартира на вампирския клан и не цапардосаме Анселм Найтшейд в лицето?

- Помисли обаче за последствията - възрази Ема. - Никаква пица повече.

Джулиън й отправи леко крива усмивка.

- И сама мога да отида при Малкълм - предложи Ема. - Ти можеш да останеш тук, Джулс, да изчакаш Марк да...

Тя не довърши. Не беше сигурна, че знае какво точно очаква да направи Марк, не бе сигурна, че който и да е от тях знае.

- Не - отвърна Джулиън. - Малкълм ми има доверие. Аз го познавам най-добре и именно аз мога да го убедя да запази всичко в тайна. - Той се изпъна. - И двамата ще отидем.

Като парабатай. Както бе правилно.

Ема кимна и улови ръката на Кристина.

- Ще се върнем възможно най-бързо - каза тя. - С теб всичко ще бъде наред, нали?

Кристина кимна; пръстите й отново докосваха медальона на шията й.

- Аз ще се погрижа за Марк - увери ги тя. - Всичко ще бъде наред. Наистина.

И Ема почти й повярва.

Да си върховен магьосник, очевидно бе добре платено, помисли си Ема, както винаги, когато видеше подобния на палат дом на Малкълм Фейд.

Малкълм живееше по-нагоре от Института, след „Канан Дюм Роуд". Тук скалите се издигаха високо, покрити със зелена морска трева. Къщата бе обвита в магически прах, който я криеше от очите на мунданите. Ако някой минеше оттам с кола (като Ема), трябваше да се съсредоточи с всички сили между две от скалите и щеше да види как се появява сребърен мост, изкачващ възвишенията.

Ема отби от магистралата, край която бяха паркирани редици автомобили, повечето от които принадлежаха на сърфисти, привлечени от широкия плаж на запад.

Ема изпусна дъха си и угаси двигателя.

- Е, добре - започна тя, - ние...

- Ема - каза Джулиън и тя млъкна.

Джулиън не беше проговорил, откакто бяха излезли от Института. Не че можеше да го вини. Тя също не знаеше какво да каже. Беше оставила шофирането да отвлече вниманието й, напълно съсредоточена върху пътя. Въпреки това през цялото време много ясно си бе давала сметка за присъствието на Джулиън до себе си, облегнал глава на седалката, затворил очи, стиснал юмрук върху коляното си.

- Марк ме взе за баща ни - рязко каза той и Ема разбра, че си припомня онзи ужасен момент, надеждата, появила се в очите на брат му, надежда, която нямаше нищо общо с него. - Не ме позна.

- Той те помни като дванайсетгодишно момче - отвърна ма. - Всички ви си спомня като много по-малки.

- Теб също.

- Съмнявам се, че изобщо ме помни.

Джулиън разкопча предпазния колан. Гривната от морско стъкло около китката му улови светлината и грейна в ярки цветове - огненочервено, разжарено злато, синьо като очите на семейство Блекторн.