Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Единствено главата на Института може да вземе подобно решение. Нека чичо ти каже какво мисли.

Очите на Ема и на всички останали се насочиха към Артър, който човъркаше нервно облегалката на стола си.

- Искате елфическото момче да се настани тук, за да може да ви докладва какво правим - каза той най-сетне, а гласът му потреперваше. - Той ще бъде вашият шпионин.

Елфическото момче. Не Марк. Ема погледна към Марк, ала ако по каменното му лице беше пробягала дори моментна следа от болка, тя беше невидима.

- Ако искахме да ви шпионираме, имаме много по-лесни начини - отвърна Кийрън с хладно укоризнен тон. - Не би било нужно да се отказваме от Марк... който е един от най-добрите воини на Лова. На Гуин ужасно ще му липсва. Не, Марк няма да бъде шпионин.

Джулиън се отдръпна от Ема и коленичи до стола на чичо си. Наведе се към него и зашепна нещо; Ема напрегна слух, за да чуе какво казва, но успя да различи само няколко думи: „брат", „разследване", „убийство", „лекарство" и „Клейва".

Артър вдигна трепереща ръка, сякаш за да го накара да замълчи, и се обърна към елфите.

- Приемаме предложението ви. При условие че няма да има никакви номера. След като разследването приключи и убиецът бъде заловен, Марк сам ще реши дали иска да остане, или да си върви.

- Разбира се - отвърна Ярлат. - Стига само самоличността на убиеца да бъде разкрита. Искаме да знаем чии ръце са окъпани с кръв - няма да бъде достатъчно да кажете просто: „Извършил го е този или онзи", или пък: „Били са вампири". Убиецът или убийците ще бъдат предадени на Дворовете на феите. Ние ще въздадем правосъдие.

„Не и ако аз първа открия убиеца - помисли си Ема. -Ще ви предам труп и добре ще направите да се задоволите с това."

- Първо се закълни. - Синьо-зелените очи на Джулиън бяха ярки и сурови. - Кажи: „Кълна се, че когато условията на уговорката бъдат изпълнени, Марк Блекторн ще направи свободен избор дали иска да бъде част от Дивия лов, или да завърне към живота си на нефилим".

Кийрън сви устни.

- „Кълна се, че когато условията на уговорката бъдат изпълнени, Марк Блекторн ще направи свободен избор дали иска да бъде част от Дивия лов, или да се завърне към живота си на нефилим."

Марк не трепваше, а лицето му си оставаше все така безизразно, сякаш изобщо не говореха за него. Изглеждаше така, сякаш можеше да надзърне през стените на светилището, сякаш виждаше океана или дори някое още по-далечно място.

- В такъв случай смятам, че се споразумяхме - заяви Джулиън.

Двамата елфи се спогледаха и Кийрън се приближи до Марк. Положи белите си ръце върху раменете му и каза нещо па гърлен език, който Ема не разбираше - не приличаше на никой от езиците, на които Даяна ги бе научила, нито на високата, подобна на флейта реч на елфите дворяни, нито на който и да било магически говор. Марк не помръдна и Кийрън отстъпи назад, без изобщо да изглежда учуден.

- Засега е ваш - каза той. - Ще му оставим жребеца. Двамата... се привързаха един към друг.

- Няма да може да язди кон. - Гласът на Джулиън беше напрегнат. - Не и в Лос Анджелис.

Усмивката на Кийрън бе пълна с презрение.

- Вярвам ще откриете, че точно този ще може да язди.

- Господи! - разнесе се вик. Артър. Наклони се напред, уловил главата си в ръце. - Боли...

Джулиън отиде при него и посегна да улови ръката му, ала чичо му го отблъсна и се изправи, дишайки тежко.

- Ще трябва да ме извините - каза той. - Главоболието ми е нетърпимо.

И действително изглеждаше ужасно. Кожата му бе придобила цвета на мръсен тебешир, яката му лепнеше за гърлото от пот.

Кийрън и Ярлат не казаха нищо, мълчеше и Марк, който се олюляваше с невиждащ поглед. Двамата елфи наблюдаваха Артър, а в очите им гореше хищно любопитство. Ема почти можеше да прочете мислите им: Главата на Лосанджелиския институт. Той е слаб, болен...

Вътрешната врата изтропа и Даяна влезе в светилището. Изглеждаше спокойна и овладяна, както винаги. Тъмният й поглед обходи сцената пред нея. Спря се за миг върху Ема и в него имаше студен гняв.

- Артър - каза тя. - Нуждаем се от теб горе. Върви. Аз ще изпратя пратениците на елфите навън, за да обсъдим споразумението.

Откога ли подслушва? - зачуди се Ема, докато Артър изкуцука покрай Даяна и се отправи към вратата с отчаяно благодарен вид. Когато искаше, Даяна можеше да бъде тиха като котка.

- Той умира ли? - В гласа на Ярлат се долавяше мъничко любопитство, погледът му проследи излизащия от стаята Артър.

- Ние сме смъртни - отвърна Ема. - Разболяваме се, остаряваме. Не сме като вас. Ала това не е нищо учудващо.