Касандра Клеър - Лейди Полунощ

В гласа на Джулиън имаше ярост... прекалено голяма в сравнение с онова, което я бе предизвикало, ала Ема не можеше да го вини. Знаеше какво вижда Джулиън, когато погледнеше някой елф, особено елф с опустошените очи на Дивия лов. Виждаше студените пущинаци на остров Врангел. Виждаше празната спалня в Института, която напразно очакваше Марк да се върне.

- Разследването не е само тяхно - тихо каза тя. - То е и мое. Става въпрос за родителите ми.

- Знам. - Гневът на Джулиън си отиде и на негово място в гласа му се появи болка. - Ала не това е начинът, Ема...

- Защо дойдохте тук? - прекъсна ги Артър; изглеждаше наранен, лицето му бе посивяло. - Защо не отидохте при някой магьосник?

Красивото лице на Кийрън се изкриви.

- Не можем да се посъветваме с магьосник. Никое от децата на Лилит не иска да си има работа с нас. Заради Студения мир бяхме отритнати от всички долноземци. Вие обаче можете да се обърнете към върховния магьосник Малкълм Фейд или дори към самия Магнус Бейн и да поискате отговор на въпроса си. Нашите ръце са вързани, ала вие... - Думата бе изречена с презрение, - вие сте свободни.

- Сбъркали сте семейството - заяви Артър. - Молите ни да нарушим закона заради вас, сякаш храним топли чувства към расата ви. Ала семейство Блекторн не е забравило онова, което ни отнехте.

- Не - каза Ема. - Нуждаем се от тези листове, нуждаем се...

- Ема. - Артър я погледна остро. - Достатъчно.

Ема наведе очи, ала кръвта пееше във вените й с решителната мелодия на бунта. Ако елфите си тръгнеха и вземеха листовете със себе си, тя щеше да намери начин да ги проследи и да получи информацията им, да научи всичко, което можеше да научи. По някакъв начин. Дори ако Институтът не можеше да поеме този риск, тя можеше.

Ярлат погледна към Артър.

- Не мисля, че наистина искате да вземете толкова прибързано решение.

Артър стисна челюст.

- Защо подлагаш избора ми на съмнение, съседе?

Добрите съседи. Много, много древно име за елфическата раса.

Кийрън бе този, който отговори:

- Защото имаме нещо, което искате повече от всичко на света. И ако ни помогнете, сме готови да ви го дадем.

Джулиън пребледня. Приковала поглед в него, за миг Ема бе прекалено погълната от реакцията му, за да осъзнае какво се опитват да кажат елфите. А после сърцето й прескочи в гърдите.

- Какво е то? - прошепна Джулиън. - Какво имате, което ние искаме?

- Е, хайде сега - каза Кийрън. - Ти как мислиш?

Вратата на светилището, онази, която водеше навън, се отвори и елфът в кафявите дрехи прекрачи прага. Движеше се изящно и безмълвно, без колебание и безпокойство... всъщност в движенията му нямаше нищо човешко. Когато стигна до очертанията на ангелската руна на пода, спря. В стаята се възцари пълно мълчание, когато той вдигна ръце към качулката си и - за първи път - се поколеба.

Ръцете му бяха човешки, загорели и с дълги пръсти.

Познати.

Ема бе спряла да диша. Не бе в състояние да диша. Джулиън изглеждаше така, сякаш сънува. Лицето на Артър бе празно, объркано.

- Свали си качулката, момче - заповяда Ярлат. - Нека видим лицето ти.

Познатите ръце стиснаха качулката и я дръпнаха. След това отметнаха плаща от раменете рязко, сякаш платът се бе вкопчил в него. Ема зърна източено, стройно тяло, светла кoca, слаби ръце, докато наметалото се свличаше на земята в тъмна купчинка.

Насред руната стоеше момче и дишаше тежко. Момче, което изглеждаше на седемнайсет години, с руса коса, която е къдреше като акантови 14листа и падаше до раменете му и от която стърчаха съчки и трънаци. Очите му имаха прекършената раздвоеност на Дивия лов, едното - с цвят на злато, другото - със синия цвят на семейство Блекторн. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия, дрехите му бяха дрипави и изпокъсани.

Вълна от замайване връхлетя Ема заедно със страховита смесица от ужас, облекчение и удивление. Джулиън бе настръхнал, сякаш го бе разтърсило електричество. Ема видя как челюстта му се напрегна едва забележимо, видя и мускулчето, което подскачаше върху бузата му. Той не отвори уста; Артър бе този, който проговори, надигайки се наполовина от стола си, гласът му беше слаб и несигурен:

- Марк?

Очите на Марк се разшириха объркано. Той отвори уста, за да отговори, ала Ярлат рязко се обърна към него.

- Марк Блекторн от Дивия лов - изплющя гласът му. - Не говори, докато не получиш разрешение.

Марк начаса стисна устни. Лицето му беше безизразно.

- А ти - Кийрън вдигна ръка, когато Джулиън направи крачка напред - стой там, където си.