Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Естествено, Ема не би си признала, че го е правила. Макар че оттам се откриваше прекрасен изглед към масивния каменен стол за главата на Института.

Елфите бяха застанали в средата на помещението. Бяха само двама - онзи в белите одежди и онзи с черните доспехи. Ездачът на кафявия кон не се виждаше никъде. Не се виждаха и лицата на двамата елфи. Пръстите на дълги бледи ръце се подаваха изпод ръкавите им, ала Ема не можеше да различи дали са мъжки, или женски.

За сметка на това усещаше дивата, необуздана мощ, която се излъчваше от тях, задушаващото усещане за чуждоземност. Усещане, което наподобяваше на допира на влажна, мокра пръст до кожата й, носеща със себе си миризма на корени и листа, и цветове на джакаранда.

Елфът в черно се разсмя и свали качулката си и Ема се сепна. Кожа с цвета на тъмнозелени листа, ръце с хищни нокти, жълти совешки очи. Носеше плащ, върху който беше изтъкано самодивско дърво.

Беше същият елф, когото бе видяла в „Саркофаг" преди няколко нощи.

- Ето че отново се срещаме, хубавице - каза и устата му, която приличаше на резка върху кората на дърво, се разтегна в широка усмивка. - Аз съм Ярлат от Двора на тъмните феи. Спътникът ми в белите одежди е Кийрън от Дивия лов. Кийрън, свали качулката си.

Другият вдигна две тънки ръце, завършващи с почти прозрачни квадратни нокти. Улови качулката си и я отметна с властно, почти бунтарско движение.

Ема потисна ахването си. Беше красив. Не така, както Джулиън или Кристина, по човешки начин, а като острието на Кортана. Изглеждаше млад, на не повече от шестнайсет или седемнайсет години, макар че най-вероятно бе по-възрастен. Тъмна коса с едва забележим синкав блясък обрамчваше изваяно лице. Светлият му панталон и туника, очевидно елегантни някога, бяха избелели и износени, ръкавите и ръбовете им - прекалено къси за гъвкавото му изящно тяло. Широко разположените му очи имаха различен цвят: лявото бе черно, а дясното - тъмносребърно. Носеше очукани ръкавици от бял метал, които оповестяваха, че е принц сред феите, ала очите му... очите му издаваха, че е част от Дивия лов.

- Това заради станалото онази нощ ли е? - попита Ема, местейки поглед между Ярлат и Кийрън. - В „Саркофаг"?

- Донякъде. - Гласът на Ярлат бе като клонки, поскърцващи на вятъра. Като тъмните недра на гори, излезли от приказките, в които живеят единствено чудовища. Ема се зачуди защо не го беше забелязала в бара.

- Това ли е момичето? - Гласът на Кийрън бе съвършено различен. Той звучеше като вълни, миещи брега. Като топла вода, огряна от бледа светлина. Беше изкусителен, ала в него имаше студени нотки. Погледна Ема, сякаш тя бе нов вид цвете, което не бе сигурен, че харесва. - Хубава е. Не мислех, че ще е хубава. Ти не го спомена.

Ярлат сви рамене.

- Открай време имаш слабост към русокосите.

- Вие сериозно ли? - щракна с пръсти Ема. - Нали ви е ясно, че ви чувам? И не знаех, че съм поканена за рунд на „Кой е най-секси?".

- Аз пък не знаех, че изобщо си поканена - отвърна Кийрън. Държеше се нехайно, сякаш бе свикнал да разговаря с човешки същества.

- Колко грубо. Това е моята къща. И така или иначе, какво търсите тук? Да не сте дошли, за да ме уверите, че той... -При тези думи Ема посочи Ярлат - не е отговорен за убийството край „Саркофаг"? Защото ми се струва прекалено голямо усилие, просто за да ми кажеш, че не си го направил ти.

- Естествено, че не съм го направил аз - сопна се Ярлат. -Не ставай смешна.

При други обстоятелства Ема не би обърнала внимание на думите му. Елфите обаче не можеха да лъжат. Не и пълнокръвните елфи. Онези, чиято кръв бе смесена, като Марк и Хелън, можеха да изричат лъжи, но те бяха рядкост.

Ема скръсти ръце на гърдите си.

- Повтаряй след мен: Не аз убих жертвата, за която говориш, Ема Карстерс - каза тя. - Така ще знам, че е вярно.

Жълтите очи на Ярлат се впиха в Ема с антипатия.

- Не аз убих жертвата, за която говориш, Ема Карстерс.

- Тогава какво търсите тук? 0, това е една от онези пропилени възможности, нали? Преди няколко нощи пътищата ни се срещнаха и ти почувства между нас да припламва искра? Съжалявам, но не излизам с дървета.

- Аз не съм дърво. - Ярлат придоби гневен вид, кората му леко се белеше.

- Ема - разнесе се предупредителен глас откъм вратата.

За изненада на Ема, гласът принадлежеше на Артър Блекторн. Беше застанал на прага на светилището, облечен в строг тъмен костюм, косата му бе грижливо сресана назад. Ема доста се сепна при вида му - отдавна не го беше виждала да носи друго, освен раздърпан халат или стари, изпонакапани с кафе дънки.