Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Ще ми се да не се налага да отидеш на тази среща. Ала ако не го направиш, те ще заподозрат нещо.

Артър свали очилата си и разтърка основата на носа си.

- Монографията ми...

- Знам колко е важна - увери го Джулиън. - Ала това също е важно. Не само за Студения мир, но и за нас. За Хелън. За Марк.

- Помниш ли Марк? - Без очилата, очите на Артър бяха по-ярки. - Толкова време мина.

- Не чак толкова, чичо. Прекрасно си го спомням.

- Сякаш наистина се случи вчера. - Артър потрепери. -Спомням си елфическите воини. Нахлуха в Лондонския институт, а доспехите им бяха оплискани с кръв. Толкова много кръв, сякаш се бяха намирали в редиците на ахейците, когато Зевс излива дъжд от кръв върху тях. - Ръката, с която държеше очилата си, трепереше. - Не мога да се срещна с тях.

- Налага се. - Джулиън си помисли за всички неизречени неща: за това, че самият той бе още дете през Тъмната война, че бе видял елфите да посичат деца, чул бе писъците на Дивия лов. Ала не каза нищо. - Чичо, трябва да го направиш.

- Ако имах от лекарството си... - немощно каза Артър. -Само че то свърши, докато теб те нямаше.

- Аз имам. - Джулиън извади стъкленицата от джоба си. -Трябваше да помолиш Малкълм за още.

- Забравих. - Артър си сложи очилата и загледа как Джулиън изсипва част от съдържанието на стъкленицата в чашата с вода на бюрото му. - Как да го открия... на кого да се доверя.

- Можеш да се довериш на мен. - Джулиън едва не се задави с думите и подаде чашата на чичо си. - Ето. Знаеш какви са елфите. Хранят се с човешкото смущение и се възползват от него. Това ще ти помогне да запазиш спокойствие, дори те да опитат някой от своите номера.

- Да. - Артър погледна чашата със смесица от жажда и страх. Ефектът на съдържанието й щеше да трае около час, може би по-малко. След това го очакваше ослепяващо, смазващо главоболие, което може би щеше да го прикове на легло за дни наред. Джулиън много рядко му даваше да пие от лекарството - последиците рядко си заслужаваха, ала този път щеше да си заслужава. Трябваше да си заслужава.

Артър се поколеба за миг, а после бавно вдигна чашата. Изсипа съдържанието й в устата си и бавно преглътна.

Резултатът беше мигновен. Начаса всичко около него дойде на фокус, стана ясно и точно, като скица, превърнала се в истинска рисунка. Той се изправи на крака и посегна към сакото си, което висеше на закачалка до бюрото.

- Помогни ми да си намеря други дрехи, Джулиън - каза той. - Трябва да сме представителни, когато се появим в светилището.

Всеки Институт си имаше светилище.

Открай време беше така. Институтите бяха смесица от градски съвет и жилище, място, където ловци на сенки и долноземци идваха, за да се срещнат с главата на Института, който бе местният представител на Клейва. В цяла Южна Калифорния нямаше по-важен ловец на сенки от онзи, който оглавяваше Института в Лос Анджелис. А най-безопасното място за среща с него бе светилището, където вампирите нямаше защо да се страхуват от осветена земя, а клетви предпазваха долноземците.

Светилището имаше две врати. Едната извеждаше навън и през нея можеше да мине всеки, озовал се в масивната стая с каменни стени. Другата врата свързваше вътрешността на Института със светилището. Също като входните врати на Институтите, вътрешните врати на светилищата се отваряха единствено под допира на онзи, в чиито вени имаше не-филимска кръв.

Ема поспря на площадката на стълбището и погледна през прозореца, за да види елфическата делегация. Беше забелязала конете им да ги чакат край стъпалата пред входа. Ако пристигналите имаха опит с ловците на сенки, което бе много вероятно, вече трябваше да са в светилището.

Вътрешната врата на светилището се намираше в края на коридор, тръгващ от преддверието на Института. Беше изработена от мед, която отдавна бе позеленяла, а руни за защита и гостоприемство се обвиваха около касата й като лиани.

От другата страна на вратата долитаха непознати гласове, единият - звънък като вода, другият - остър като съчка, счупила се под крака. Стисвайки още по-здраво Кортана, Ема прекрачи прага.

Светилището беше построено във формата на лунен сърп, обърнат към планините с потъналите в сенки каньони и сребристо-зелени храсталаци, разпръснати навсякъде. Планините закриваха слънцето, ала в стаята бе светло благодарение на полилея, висящ от тавана. Светлината отскачаше от кристала и огряваше пода с редуващи се квадрати от по-тъмно и по-светло дърво. Ако човек се покатереше на полилея и погледнеше надолу, щеше да види, че те оформят руната за ангелско могъщество.