Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ема бе отвела Тави и Дру на сигурно място. Помогнала бе да спасят живота на по-малките братя и сестри на Джулиън. Самите те едва бяха успели да се измъкнат живи.

Само че тогава Ема нямаше зад себе си години на усърдна подготовка. Не беше убила нито един демон със собствените си ръце, не и когато бе на дванайсет години. Не беше прекарала години наред, обучавайки се да се бие, да убива и да брани.

Така че сега за нищо на света нямаше да остане настрани.

Елфи.

Джулиън се втурна по коридора и влетя в стаята си, а мислите в главата му препускаха.

Елфи на прага на Института. Три жребеца - два черни и един кафяв. Пратеници от Двора на феите, макар че от кой точно, Джулиън нямаше как да знае. Те като че ли не носеха знаме.

Щяха да искат да разговарят. Ако имаше нещо, в което елфите ги биваше, това бе умението да надприказват всеки човек, бил той дори ловец на сенки. Бяха в състояние да съзрат истината, обвита в лъжа, и да видят лъжата в сърцето на истината.

Джулиън взе якето, което носеше предишния ден, и бръкна във вътрешния джоб. Беше си там - стъкленицата, която Малкълм му беше дал. Не беше очаквал, че толкова скоро ще има нужда от съдържанието й. Надявал се бе...

Е, нямаше значение какво се беше надявал. За миг си помисли за Ема и за хаоса от разбити мечти, който тя представляваше. Само че сега не беше време да мисли за това. Стиснал здраво стъкленицата, Джулиън отново се затича. Стигна до края на коридора и отвори вратата към таванското помещение. Втурна се по стъпалата и връхлетя в кабинета на чичо си.

Чичо Артър седеше на бюрото си, облечен в поразвлечена тениска, дънки и пантофи. Прошарената кестенява коса стигаше почти до раменете му. Сравняваше две дебели книги, като си мърмореше под носа, и си водеше бележки.

- Чичо Артър. - Джулиън се приближи до бюрото. - Чичо Артър!

Чичо Артър махна с ръка, сякаш искаше да го пропъди.

- Намирам се по средата на нещо важно. Нещо много важно, Андрю.

- Аз съм Джулиън. - Мина зад чичо си и затвори двете книги. Артър вдигна изненадан поглед към него, избелелите му синьо-зелени очи се разшириха. - Пристигна делегация. От елфите. Очакваше ли ги?

Артър като че ли се сви в себе си.

- Да. Те изпратиха съобщения... толкова много съобщения. - Той поклати глава. - Но защо? То е забранено. Феите, те... те вече не могат да се доближат до нас.

Джулиън се помоли безмълвно да запази спокойствие.

- Съобщенията, къде са съобщенията?

- Бяха написани върху листа от дървета - отвърна Артър. - Разпаднаха се. Така става с всичко, до което елфите се докоснат - то се разпада, изсъхва и умира.

- Ала какво гласяха съобщенията?

- Настояваха за среща.

Джулиън си пое дълбоко дъх.

- Знаеш ли за какво искат среща, чичо Артър?

- Сигурен съм, че го споменаха в съобщенията си - нервно отвърна чичо Артър. - Но не си спомням. - Той вдигна поглед към Джулиън. - Може би Нериса ще знае.

Джулиън настръхна. Нериса бе майката на Марк и Хелън. Той не знаеше много за нея - елфическа принцеса, според Хелън тя бе красива и безпощадна. От години не беше сред живите и в добрите си дни Артър го знаеше.

Артър имаше различни дни: спокойни, в които си стоеше тихо, без да отговаря на въпроси, и мрачни, в които беше ядосан, потиснат и нерядко - жесток. Споменаването на мъртвите не означаваше нито мрачен, нито спокоен ден, а най-лошото - хаотичен ден, в който Джулиън никога нямаше представа какво ще направи, дали ще изригне гневно, или ще избухне в сълзи. Ден, в който Джулиън усещаше горчивия вкус на паника в гърлото си.

Чичо му невинаги бе бил такъв. Джулиън си го спомняше като спокоен, мълчалив мъж, почти призрачна фигура, която рядко се появяваше на семейните празници. В Залата на Съглашението бе достатъчно убедителен, когато заяви, че ще приеме да ръководи Института. Никой, който не го познаваше много добре, не би се досетил, че нещо не е наред.

Джулиън знаеше, че баща му и Артър са били пленници в царството на елфите. Че Андрю се бе влюбил в лейди Нериса и тя му бе родила две деца - Марк и Хелън. Ала онова, което се бе случило с Артър през тези години, бе забулено в неизвестност. Според Джулиън безумието му, както би го нарекъл Клейвът, бе причинено от елфите. Дори ако не бяха унищожили напълно здравия му разум, те бяха посели семената на неговото унищожение. Превърнали бяха ума му в крехък замък, така че, когато Институтът в Лондон бе нападнат години по-късно, той се бе пръснал на парчета като стъкло.

Джулиън сложи ръка върху тази на Артър. Дланта на чичо му беше слаба и костелива, приличаше на длан на много по-възрастен човек.