Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Не е нужно да правиш това за мен - тъкмо казваше Ема меко, ала сериозно, с глас, който Кристина не я бе чувала да използва досега.

- Аз пък мисля, че е нужно. Май си спомням как давам подобен обет.

- „Гдето идеш ти, и аз ще ида, каквото И глупаво нещо да направиш, и аз ще го направя." Така ли беше клетвата? - попита Ема и Джулиън се разсмя.

Ако двамата си размениха още думи, Кристина не ги чу. Без да поглежда назад, тя затвори вратата след себе си. Някога си бе мислила, че един ден и тя ще има парабатай, и макар че отдавна бе погребала тази мечта, все още й причиняваше мъничко болка да бъде свидетелка на подобна близост.

7

Верига луксозни японски ресторанти. - Б. пр.

8

Популярна марка американска зърнена закуска. - Б. пр.

9

„Стига си ме тормозила. Будна съм." (Исп.) - Б. пр.

10

Алюзия за романа на Хенри Мелвил „Моби Дик". - Б. пр.

11

Град в Калифорния. - Б. пр.

Ема се приземи тежко върху тепиха и побърза да се претъркули, така че мечът, който беше препасан на гърба й, да не пострада... нито пък да я нарани. В първите години на тренировки се бе наранявала сама на острието на Кортана по-често, отколкото от което и да било упражнение, заради упорития си отказ да свали оръжието от гърба си.

Кортана беше нейният меч, мечът на баща й и на неговия баща. Тя и Кортана бяха единственото, което бе останало от семейство Карстерс. Никога не се разделяше с него, когато отиваше да се бие, дори ако възнамеряваха да използват ками, светена вода или огън. Ето защо трябваше да умее да се бие, препасана с него във всяка възможна ситуация.

- Добре ли си? - Кристина тупна по-меко върху тепиха; тя не беше въоръжена и носеше единствено тренировъчните си дрехи. Кристина беше наистина разумна, помисли си Ема, и като се надигна, за да седне, разтърка натъртеното си рамо.

- Аха - заяви и се изправи, пропъждайки болката в мускулите си. - Още веднъж.

Медальонът проблесна благочестиво на шията на Кристина, когато тя отметна глава назад, гледайки как Ема отново се покатерва по въжената стълба. Слънчеви лъчи с цвят на тъмно злато струяха през прозорците - беше късен следобед. Тренираха от часове, а преди това бяха прехвърлили съдържанието на Стената с доказателства на Ема (Кристина отказваше да я нарече Стена на лудостта) в компютърната стая, така че Ливи и Тай да могат да сканират всичко. Ливи от ново бе обещала да дойде да тренира с тях, макар да беше очевидно, че е погълната от търсенето на улики онлайн.

- Вече може да спреш - извика Кристина, когато Ема се изкатери до средата на стълбата, ала тя не й обърна внимание и продължи нагоре, докато главата й едва не се удари в тавана.

Погледна надолу и видя Кристина да клати глава; успяваше да изглежда едновременно спокойна и изпълнена с неодобрение.

- Не можеш да скочиш от толкова високо! Ема...

Ема се пусна и се сгромоляса като камък. Блъсна се в тепиха, претъркули се и скочи, полуприклекнала, посягайки през рамо към Кортана.

Пръстите й срещнаха единствено въздух. Изправи се рязко и видя Кристина с нейния меч в ръка. Беше го измъкнала от ножницата, докато тя се бе надигала.

- В битката не е важно единствено кой скача от най-високо и пада най-далеч - заяви Кристина и й подаде оръжието.

Ема го пое с неохотна усмивка.

- Звучиш точно като Джулс.

- Може би е прав. Винаги ли се отнасяш толкова небрежно към собствената си безопасност?

- Дори повече след Тъмната война. - Ема прибра Кортана и ножницата, след което извади тънките ками от ботушите си и подаде едната на Кристина, преди да се обърне с лице към мишената, нарисувана на отсрещната стена.

Кристина застана до нея и вдигна камата, прицелвайки се по линията на ръката си. Досега Ема не беше мятала ножове с Кристина, но изобщо не се учуди, че стойката й и начинът, по който бе стиснала оръжието (палецът й - успореден на дръжката), са съвършени.

- Понякога съжалявам, че не видях почти нищо от войната. Криех се в Мексико. Баща ми бе убеден, че в Идрис няма да е безопасно.

Ема си спомни Идрис, обхванат от пламъци, кръвта, потекла по улиците, телата, натрупани като съчки за огън в Залата на Съглашението.

- Баща ти е бил прав.

Кристина запрати камата. Тя полетя във въздуха и се заби в най-вътрешния кръг на мишената.

- Майка ми имаше къща в Сан Мигел де Айенде. Отидохме там, защото в Института не беше безопасно. Винаги се чувствам като страхливка, когато си помисля за това.