Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Камерън Ашдаун? Защо не му вдигаш?

- Не съм в настроение. - Почти се изненада от собствените си думи; зачуди се защо ли не му каза .Двамата с Камерън скъсахме.

Входната врата се отвори рязко.

- Ема! Джулс!

Бяха Друзила и Тави, все още по пижами. Тави стискаше близалка в едната си ръка и я смучеше най-усърдно. Виждайки Ема, очите му грейнаха и той се втурна към нея.

- Ема! - възкликна с близалката в уста.

Ема го притегли към себе си и прегърна закръгленото детско телце, стискайки го, докато той не се изкиска.

- Тави! - каза Джулиън. - Не бива да тичаш с близалка в уста. Може да се задавиш.

Тави извади близалката и я погледна така, както някой би погледнал зареден пистолет.

- И да умра?

- Мъчително. Ужасно, ужасно мъртъв. - Джулиън се обърна към Друзила, която бе сложила ръце на кръста си. По черната й пижама бяха нарисувани триони и скелети. - Какво има, Дру?

- Днес е петък. Ден за палачинки. Забрави ли? Нали обеща!

- О, вярно, обещах. - Джулиън подръпна нежно една от плитките на сестричката си. - Върви да събудиш Ливи и Тай, а аз...

- Вече са будни. В кухнята са. Чакат.

Дру го изгледа настойчиво и Джулиън се усмихна.

- Добре. Ей сега идвам. - Той вдигна Тави и го върна обратно на прага. - Вие двамата тичайте в кухнята и успокойте близнаците, преди да са изпаднали в отчаяние и да са опитали сами да се заемат с готвенето.

Двете деца побягнаха, като се кискаха, а Джулиън се обърна към Ема с въздишка.

- Току-що бях белязан с близалка - заяви, посочвайки Кръгчето от синя захар, което Тави бе успял да остави върху гънката на тениската му.

- Орден на честта - засмя се Ема. - Ще се видим в кухнята. Трябва да си взема душ. - Тя се втурна по стъпалата, поспирайки на прага на отворената врата, за да го погледне отново. На фона на синия океан и синьото небе очите му изглеждаха като част от пейзажа. - Джулс... искаше ли да ме попиташ нещо?

Той извърна поглед и поклати глава.

- Не. Нищо.

Някой разтърсваше Кристина за рамото и тя се събуди бавно, примигвайки. Сънуваше дома си, горещината на лятото, сянката на хладните градини на Института, розите, които майка й отглеждаше в климат, който невинаги бе благоприятен за тези деликатни цветя. Предпочиташе жълтите рози, защото бяха любими на най-обичаната от нея писателка, ала рози с всички цветове бяха необходими, за да украсят гордото име Росалес.

Кристина се разхождаше в градината и тъкмо се канеше да свърне зад един ъгъл, когато до ушите й достигнаха познати гласове. Тя ускори крачка, по лицето й се разля усмивка. Хайме и Диего... Най-старият й приятел и първата й любов. Несъмнено щяха да се зарадват да я видят.

Тя зави зад ъгъла и зяпна. Нямаше никого. Само ехото на гласове, далечният звук на подигравателен смях, носен от вятъра.

Хладната сянка и розовите цветчета избледняха и пред очите на Кристина изплува лицето на Ема, която се бе надвесила над нея, облечена в една от шантавите си рокли на цветя. Косата й падаше на кичури около раменете й, влажна от душа.

- Termina de molestarme; estoy despierta! 9 - възнегодува Кристина и отблъсна ръцете на Ема. - Ема! Престани! Будна съм! - Надигна се в леглото и сложи ръце на главата си. Гордееше се с това, че никога не бъркаше родния си език с английския, докато беше в Щатите, ала понякога, когато беше уморена или все още сънена, се случваше да й се изплъзне.

- Да вървим на закуска - запридумва я Ема. - Макар че е почти обяд. Но това не е важно. Искам да те запозная с всички. Искам да се срещнеш с Джулиън...

- Вчера го видях от стълбището - прозя се Кристина. -Има красиви ръце.

- Страхотно. Можеш да му го кажеш лично.

- Не, благодаря.

- Ставай - не отстъпваше Ема. - Или ще седна върху теб.

Кристина я замери с една възглавница.

- Изчакай ме отвън.

Няколко минути по-късно Кристина (облякла си набързо бледорозов пуловер и права пола) се остави да я поведат по коридора. Откъм кухнята се носеха бъбрещи гласове. Тя докосна медальона на гърлото си, както правеше, когато се нуждаеше от допълнителна смелост.

Толкова много беше слушала за семейство Блекторн, и особено за Джулиън, че откакто бе в Института, те имаха почти митичен статус в ума й. Ужасяваше се от мисълта да се запознае с тях - те не само бяха най-важните хора в живота на Ема, но освен това бяха онези, които можеха да направят остатъка от престоя й приятен или да го вгорчат.

Кухнята беше просторно помещение с боядисани стени и прозорци, гледащи към синьо-зеления океан в далечината. Внушителна селска маса заемаше централно място, заобиколена от пейки и столове. Плотовете и масата бяха покрити с плочки, които сякаш имаха пъстроцветни испански мотиви, ала вгледаше ли се по-внимателно човек, откриваше, че образуват сцени от класическата литература: Язон и аргонавтите, Ахил и Патрокъл, Одисей и сирените. Някой някога бе обзавел това място с любяща ръка, избрал бе медната готварска печка, двойните порцеланови умивалници, жълтата боя за стените.