Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън се поотдръпна; очите му бяха полузатворени, гласът - приглушен.

- Остани.

Ема пропълзя под завивките до него и той й направи място, дългото му тяло се сгъна и разгъна, давайки й достатъчно пространство. Във вдлъбнатината, оставена от тялото му, чаршафите бяха топли и миришеха на карамфил и сапун.

Треперейки, Ема се приближи още малко и усети топлината, излъчваща се от тялото му. Беше легнал по гръб, едната му ръка беше свита под главата, другата почиваше върху корема му. Погледна я (Ема знаеше, че я бе видял да се премества към него), а после очите му проблеснаха, когато ги затвори решително и тъмните му мигли се спуснаха към бузите му.

Дишането му стана равномерно почти веднага. Беше заспал, ала Ема лежеше будна и го съзерцаваше, гледаше как гърдите му се надигат и спускат, като метроном.

Не се докосваха. Почти никога не се докосваха, когато спяха в едно легло. Като деца се караха за завивките, понякога дори нареждаха купчинки книги помежду си, за да разрешат споровете за това, кой в чия половина навлиза. Постепенно се бяха научили да делят едно и също пространство, но все още пазеха разстоянието на книгите между себе си като общ спомен.

До ушите й достигаше грохотът на океана в далечината. Затвореше ли очи, отново виждаше зелената водна стена, издигнала се в съня й. Ала сега всичко това й се струваше далечно, ужасяващият тътен на вълните бе удавен от тихото дишане на нейния парабатай.

Един ден и тя, и Джулиън щяха да се оженят. За други хора. Повече нямаше да се пъхват в леглото на другия. Нямаше да си разменят тайни посред нощ. Близостта им нямаше да бъде разкъсана, но щеше да се огъне и разтегли, придобивайки нови очертания.

Един ден. Ала той все още не бе дошъл.

Когато Ема се събуди, Джулиън го нямаше.

Тя се надигна сънливо. Беше късна утрин, по-късно, отколкото ставаше обикновено, и стаята бе обагрена от розово-златиста светлина. Тъмносините чаршафи и завивки на Джулиън бяха сритани на топка в долния край на леглото, възглавницата му все още беше топла - очевидно бе излязъл скоро.

Ема потисна тревожното чувство, обзело я при мисълта, че бе тръгнал, без да каже нищо. Вероятно не бе искал да я събуди; Джулиън открай време спеше много леко, а и часовата разлика едва ли бе помогнала. Казвайки си, че не е нищо сериозно, тя се върна в стаята си и си обу клин и тениска, след което нахлузи чифт джапанки.

При обикновени обстоятелства първо би проверила в студиото, ала един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да види, че навън е ясен, ослепителен летен ден. Небето бе като изрисувано с бели перести облачета, морето проблясваше в далечината и по повърхността му танцуваха пръски злато. Дори от тук Ема различаваше сърфистите, които се носеха по вълните като малки черни точки.

Океанът му беше липсвал - знаеше го от няколкото кратки, нередовни есемеси и огнени съобщения, които й беше изпратил, докато беше в Англия. Тя прекоси Института, спусна се по черния път, водещ до магистралата, и я пресече на бегом, провирайки се между вановете на сърфистите и луксозните кабриолети, тръгнали към „Нобу 7.

Джулиън бе точно там, където бе очаквала да го намери, когато стигна до плажа - с лице, обърнато към водата и слънцето, а соленият въздух развяваше косата му и набраздяваше плата на тениската му. Ема се зачуди от колко ли време стоеше там, напъхал ръце в джобовете си.

Направи колеблива стъпка по влажния пясък.

-Джулс?

Той се обърна и я погледна. За миг изглеждаше заслепен, сякаш се взираше в слънцето, въпреки че то бе над главите им - Ема усещаше топлината му, ослепителна и гореща, върху гърба си.

Той се усмихна и по тялото й се разля вълна на облекчение. Това беше познатата му усмивка, онази, от която цялото му лице грейваше. Тя изтича до водата - приливът наближаваше, напредвайки по брега и докосвайки обувките на Джулиън.

- Рано си станал - каза, докато прецапваше през плитчините, за да стигне до него.

Водата дълбаеше сребристи бразди в пясъка.

- Почти обяд е - отвърна той. Гласът му звучеше както обикновено, ала на Ема въпреки това й се струваше различен, странно различен, както и очертанията на лицето му, раменете под тениската му. - За какво искаше да говорим?

- Какво? - За миг Ема беше хваната неподготвена, както от промяната в него, така и от неочаквания въпрос.

- Снощи. Каза, че искаш да говориш с мен. Защо не го направим?

- Добре. - Ема вдигна очи към чайките, които кръжаха над главите им. - Да идем да седнем. Не искам да ме отнесе водата, когато дойде приливът.