Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Достатъчно. Имаше неща, за които нямаше смисъл да мисли. В тъмното и в сенките, където се спотайваха тайни, ето къде оцеляваше той. Ето как се справяше от години насам.

Пое си дълбоко дъх и излезе в коридора.

Ема стоеше на плажа. Мястото беше празно, съвсем опустяло. От двете ù страни се разстилаше пясъчно безбрежие, а слюдените прашинки проблясваха под скритото от облаци сльнце.

Пред нея се простираше океанът, красив и смъртоносен, като създанията, които живееха в него; големите бели акули с грапавите си бледи тела, косатките със своите бели ивици наподобяващи едуардиански шезлонг. Ема се взираше в океана, обзета от чувството, с което той я изпълваше винаги - смесица от копнеж и ужас, желание да се хвърли в зеления мраз, наподобяващ желанието да шофира прекалено бързо, да скочи прекалено високо, да се хвърли в битка без оръжие.

Артър би го нарекъл танатос. Копнеж за смърт.

От морето се надигна гръмък крясък, крясъкът на някакво животно, и се отдръпна. Избяга от нея, оставяйки след себе умиращи риби, мятащи се в агония, купчини водорасли, осминките от разбити кораби, детрита по морското дъно. Ема знаеше, че трябва да бяга, ала въпреки това стоеше като вкаменена, докато водата се издигаше в огромна кула, гигантска прозрачна стена, през която можеше да види безпомощни делфини и мятащи се акули, уловени като в капан от кипналата стихия. Ема изкрещя и падна на колене, виждайки телата на родителите си, пленени в надигащата се вода, сякаш бяха затворени в огромен стъклен ковчег; тялото на майка ù бе отпуснато и потръпваше, ръката на баща ù се протягаше към нея през пяната на кипящата вода...

Ема се изправи рязко и посегна към меча, който почиваше на нощното й шкафче. Ръката й обаче се подхлъзна и Кортана падна с трясък на пода. Тя запали нощната лампа и стаята бе обляна в топла жълта светлина. Огледа се наоколо, примигвайки. Беше заспала по пижама върху завивките.

Преметна крака през ръба на кревата и разтърка очи. Беше се отпуснала на леглото в очакване на Джулиън, вратата на дрешника й бе отворена, лампата вътре - запалена.

Беше възнамерявала да покаже новите снимки на Джулиън. Искаше да му разкаже всичко, да чуе гласа му - успокояващ, познат, любящ. Да чуе съвета му за това, как да продължи.

Само че Джулиън не беше дошъл.

Ема се изправи и взе пуловера, преметнат през облегалката на един стол. Бърз поглед към часовника на нощното шкафче й показа, че е три през нощта. Направи гримаса и се измъкна в коридора.

Той беше тъмен и тих. Никаква светлина не се процеждаше изпод вратите, издавайки, че има и други, които не спят. Ема се приближи до вратата на Джулиън, отвори я и се шмугна вътре.

Почти очакваше да не е там. Помислила си бе, че може да е отишъл в студиото си (несъмнено му беше липсвало да рисува в него), ала той си беше тук, опънат върху леглото, потънал в сън.

В стаята бе по-светло, отколкото в коридора отвън. Прозорецът гледаше към луната, надвиснала над планините, и бялата й светлина обгръщаше всичко наоколо в сребърни линии. Тъмните къдрици на Джулиън се бяха разпилели върху възглавницата, съвършено черните му мигли докосваха скулите му, фини и меки, като прашинки от сажди. Едната му ръка бе вдигната над главата, издърпвайки тениската му нагоре.

Ема извърна поглед от голата кожа, която се подаваше изпод ръба й, и като се покатери на леглото, посегна към рамото му.

- Джулиън - повика го меко. - Джулс.

Той се размърда и бавно отвори очи. На лунната светлина те изглеждаха сребристосиви, като очите на Тай.

- Ема. - Гласът му беше пресипнал от сън.

Нали щеше да дойдеш в стаята ми, искаше й се да каже, ала не можеше да го направи - той изглеждаше толкова уморен, че сърцето й се размекна. Посегна, за да отметне косата от очите му, но спря и вместо това сложи ръка на рамото му. Беше се обърнал на една страна; износената тениска и анцугът, с които беше облечен, й бяха познати.

Очите му отново се затваряха.

- Джулс - каза Ема импулсивно. - Може ли да остана?

Това бе техният код, кратката версия на по-дългата молба: Остани и ми помогни да забравя кошмарите си. Остани и спи до мен. Остани и прогони лошите сънища, спомените за кръв, за мъртви родители, за тъмни воини с очи като угаснали черни въглени.

Беше молба, която и двамата си бяха отправяли повече от веднъж. Още от малки те се пъхваха в леглото на другия, за да спят един до друг. Някога Ема си представяше как сънищата им се смесват, докато двамата заспиват заедно, сподеделяйки късчета от световете си насън. Това бе едно от неща тав парабатайската връзка, което я превръщаше в магия, за която Ема копнееше - в известен смисъл то означаваше, че никога не си сам. Буден или насън, в битка или покой, винаги имаш някого до себе си, свързан с живота ти, с надеждите и щастието ти, почти съвършена подкрепа.